Искам да кажа… джуджета? Някои от най-добрите ми приятели са джуджета. Родителите ми са джуджета. Тролове? Никакъв проблем няма с троловете. Солта на земята. Буквално. Чудесни момчета са под тази тяхна кора. Но… неумрелите… просто ми се иска да си ходят там, откъдето са дошли, това е всичко.
— Повечето от тях са дошли оттук някъде.
— Просто не ми харесват. Съжалявам.
— Трябва да вървя — каза Ангуа хладно.
Тя се спря в тъмното начало на някаква уличка.
— Добре. Добре. Хм. Кога ще те видя отново?
— Утре. Работим заедно, нали?
— Но може би, когато не сме на работа, бихме могли да…
— Трябва да вървя!
Ангуа се обърна и побягна. Ореолът на луната вече се виждаше над покрива на Невидимия Университет.
— Добре. Става. Точно така. Утре тогава — извика Керът след нея.
Ангуа усещаше как светът се върти, докато се препъваше из сенките. Не трябваше да се бави толкова!
Тя се довлече до една пресечка с малко хора по нея и успя да стигне до началото на някаква уличка, като дращеше по дрехите си…
Видя я Бъндо Пранг, неотдавна изхвърлен от Гилдията на Крадците за ненужен ентусиазъм и за поведение, неподобаващо на крадец, и вече отчаян човек. Една самотна жена в тъмна уличка беше тъкмо нещото, с което той чувстваше, че може да се справи.
Той се озърна наоколо и я последва навътре.
Последва тишина за около пет секунди. После Бъндо се появи много бързо и не спря да тича, докато не стигна до пристанището, където някакъв кораб тъкмо отплаваше с прилива. Той се изкачи по мостика точно преди да го вдигнат и стана моряк, и умря три години по-късно, когато един броненосец му падна на главата в някаква далечна страна, и през цялото това време никому не каза какво е видял. Но винаги щом зърнеше куче, изпищяваше.
Ангуа се появи няколко секунди по-късно и се отдалечи.
Лейди Сибил Рамкин отвори вратата и подуши нощния въздух.
— Самюел Ваймс! Ти си пиян!
— Още не! Но се надявам скоро да бъда! — отвърна Ваймс развеселено.
— И не си се преоблякъл!
Ваймс погледна надолу, после пак нагоре.
— Точно така! — оживено потвърди той.
— Гостите всеки момент ще пристигнат. Хайде, качвай се в стаята си. Ваната е напълнена и Уилкинс ти е приготвил костюм. Хайде, мърдай…
— Много добре!
Ваймс се окъпа в безразлично хладка вода и в розова алкохолна жар. После се изсуши, колкото можа и погледна към костюма на леглото.
Беше изработен за него от най-добрия шивач в града. Сибил Рамкин имаше щедро сърце. Тя беше жена във всяко едно отношение.
Костюмът беше в синьо и тъмнолилаво, с дантела по ръкавите и на врата. Върхът на модата, както му казаха. Сибил Рамкин искаше той да се издигне в обществото. Тя всъщност никога не го беше казвала, но Ваймс знаеше, че според нея той е прекалено добър, за да е просто един полицай.
Ваймс го погледна с опиянено неразбиране. Всъщност никога не бе обличал костюм. Когато беше дете, надяваха му де каквито парцали се намереха, а по-късно се появиха кожените къси бричове и ризницата на Стражата — удобни и практични дрехи.
С костюма имаше и шапка. С перли.
Ваймс никога не бе носил нещо на главата, което да не е изковано от парче метал.
Обувките бяха дълги и с вирнати носове.
Той винаги бе носил сандали през лятото и традиционните си евтини ботуши през зимата.
Капитан Ваймс едва успяваше да бъде офицер. Изобщо не беше сигурен как да стане джентълмен. Да надене костюм май беше част от процеса…
Гостите пристигаха. Той чуваше скърцането от колелата на каретите на входа, както и шляпането на носачите на носилки.
Ваймс хвърли поглед през прозореца. Скуун Авеню беше по-висока от по-голямата част на Морпорк и предлагаше несравним изглед към града, ако това беше представата на човек за добре прекарано време. Дворецът на Патриция представляваше едно по-тъмно очертание в здрача, с един осветен прозорец високо горе. Това беше центърът на добре осветена зона, която ставаше все по-тъмна и по-тъмна, колкото повече гледката се разширяваше и започваше да поглъща онези части на града, където човек не палеше свещ, защото това би означавало да прахоса хубава храна. Около Каменната Улица факли светеха в червено… е, Тролската Нова Година, разбираемо. И лек отблясък над Високо Енергийната Магическа Сграда на Невидимия Университет. Ваймс би арестувал всички магьосници по подозрение, че са прекалено хитри. Имаше повече светлини, отколкото човек очакваше да види около Кейбъл и Шиър, онази част от града, която хора като Капитан Куирк наричаха „градчето на дребосъците“…
— Самюел!
Ваймс си нагласи вратовръзката колкото можа.
Беше се изправял очи в очи и с тролове, и с джуджета, и с дракони, но сега се налагаше да се срещне с един напълно нов животински вид. Богатите.
Винаги след това й беше трудно да си спомни как изглежда светът, когато беше
Например, тя си спомняше как вижда миризми. Същинските улици и сгради… там си бяха, разбира се, но само като сив едноцветен фон, на който звуците и, о, да, миризмите изпъкваха като искрящи линии от… цветен огън и облаци от… ами, от цветен дим.
Точно в това беше въпросът. Точно там всичко се разбиваше. След това нямаше подходящи думи за това, което тя чуваше и подушваше. Ако можеш да видиш осмия отличителен цвят само за малко, а после трябва да го опишеш в седемцветния свят, то той ще трябва да е… нещо като зеленикаво лилаво. Опитът не преминаваше добре между видовете.
Понякога, макар и не много често, Ангуа се смяташе за късметлийка, че може да види и двата свята. И винаги двайсет минути след такава Промяна всичките й сетива бяха така натегнати, че светът блестеше във всеки сетивен спектър като дъга. Дори само за това си заслужаваше.
Съществуваха различни видове върколаци. Някои хора просто трябваше да се бръснат на всеки час и да носят шапка, за да прикрият ушите. Можеше да минат за почти нормални.
Но тя ги разпознаваше. Върколакът може да различи друг върколак и на претъпкана улица. Имаше нещо в очите. И, разбира се, ако човек имаше време, съществуваха всякакви други улики. Върколаците обикновено живееха сами и си намираха работа, която не ги кара да влизат в контакт с животни. Носеха много парфюм или одеколон за бръснене и бяха много придирчиви по отношение на храната си. И си водеха дневници с фазите на луната, внимателно отбелязани с червено мастило.
Никакъв живот не беше това, да си върколак в провинцията. Някое глупаво пиленце вземе, че изчезне и ти си заподозрян номер едно. Всички казваха, че в градовете е по-добре.
Със сигурност поне беше съкрушително.
Ангуа можеше да види няколко часа от времето на Брястова Улица наведнъж. Страхът на крадеца беше избледняваща оранжева линия. Следите на Керът представляваха разрастващ се бледозелен облак, с ръб, който подсказваше, че той е малко разтревожен; имаше и допълнителни тонове на стара кожа и смазана броня. Други следи, слаби или силни, кръстосваха улицата.
