Имаше една, която миришеше на старо клозетно чердже.
— Ей, кучко — каза един глас зад нея.
Тя обърна глава. Гаспод не изглеждаше по-добре през кучешки очи, с изключение на това, че сега беше в центъра на облак от смесени миризми.
— О! Ти ли си.
— Точно така. — Гаспод трескаво се чешеше. Погледна я с надежда. — Само питам, нали разбираш, вече го преодолявам, както изглежда, в името на как му се викаше, но дали няма някакъв шанс да подуша…
— Никакъв.
— Само питах. Не исках да те обидя.
Ангуа сбърчи муцуна.
— Защо миришеш толкова лошо? Искам да кажа, ти и бездруго миришеше лошо, когато бях човек, но сега…
Гаспод се изпъчи гордо.
— Добър съм в туй. То не става от само себе си. Трябваше да поработя по въпроса. Ако беше истинско куче, щеше да ти се струва наистина страхотен афтършейв. Между другото, трябва да си намериш нашийник, госпожице. Никой няма да те закача, ако си имаш нашийник.
— Благодаря.
Гаспод май имаше нещо наум.
— Ъъ… ти не изтръгваш сърца, нали?
— Не и ако не поискам.
— Добре, добре, добре — припряно каза Гаспод. — Накъде беше тръгнала?
Той премина в поклащащо се, кривокрако подтичване, за да не изостава от нея.
— Да подуша около дома на Хемърхок. Не съм те викала да идваш.
— Нямам какво друго да правя. В „Къщата на Ребрата“ не си изхвърлят боклука преди полунощ.
— Нямаш ли си дом, където да се прибереш? — попита Ангуа, докато притичваха под една сергия за пържена риба и картофки.
— Дом? Аз? Дом? Аха. Разбира се. Няма проблеми. Засмени деца, голяма кухня, хранене по три пъти на ден, закачлива котка на съседите, дето да я гониш, собствено чердже и място до огъня, той е поостарял глупчо, ама ние си го обичаме и т.н. Никакъв проблем за това. Просто искам малко да поизляза навън.
— Само че нямаш нашийник.
— Падна.
— Така ли?
— От тежестта на всичките онези изкуствени диаманти.
— Сигурно така е било.
— Оставят ме да правя каквото си искам.
— Виждам.
— Понякога не се връщам у дома… ъ-ъ… по цели дни.
— Наистина ли?
— Понякога седмици.
— Сигурно.
— Но винаги толкова се радват като ме видят отново.
— Май каза, че спиш в Университета — сети се Ангуа, докато избегнаха една каруца на Заскрежената Улица.
За един миг Гаспод замириса на несигурност, но великолепно се окопити.
— Да, така е. Ами-и… знаеш как е, семейства… Всичките тия деца, дето те гушкат, дават ти бисквити и тем подобни, хора, дето непрекъснато те галят. Лази ти по нервите. Така че доста често преспивам там.
— Аха.
— Повечето време, всъщност.
— Наистина ли?
Гаспод изскимтя тихо.
— Трябва да внимаваш, да ти кажа. Една млада кучка като теб може да се натъкне на истински проблеми в този кучи град.
Бяха стигнали до дървения вълнолом зад работилницата на Хемърхок.
— Ти как… — Ангуа млъкна.
Тук се носеше смесица от миризми, но преобладаващата беше остра като коса.
— Фойерверки?
— И страх — каза Гаспод. — Много страх. — Той подуши талпите. — Човешки страх, не на джуджета. Можеш да познаеш, ако са джуджета. От яденето на плъхове е, нали разбираш? Пфу! Трябва да е било наистина лошо, щом още е толкова силен.
— Аз надушвам един мъж и едно джудже.
— Да. Едно мъртво джудже. — Гаспод долепи опърпания си нос до крайчеца на вратата и шумно подуши. — Има и друго, ама е адски кофти работа с тая река толкова наблизо и всичко останало. Има масло и… грес… и всякакви работи… Ей, накъде тръгна?
Гаспод заприпка след нея, щом Ангуа се отправи обратно към Заскрежената Улица, прилепила нос плътно до земята.
— По следата.
— За какво? Той няма да ти каже мерси, да знаеш.
— Кой?
— Твоят младок.
Ангуа се спря толкова внезапно, че Гаспод налетя в нея.
— Ефрейтор Керът ли? Той не е моят младок!
— Тъй ли? Аз съм куче, нали? Всичко с в носа, нали така? Миризмата не може да излъже. Фирамони, нали разбираш. Това е оная работа, със сексуалната алхимия.
— Аз го познавам едва от няколко нощи!
— Аха!
— Какво искаш да кажеш с това „аха“?
— Нищо, нищо. Няма нищо лошо в това, така или иначе…
— Няма никакво „това“, че да е лошо!
— Така, така. Не че би било — добави припряно Гаспод, — даже и да имаше. Всички харесват Ефрейтор Керът.
— Харесват го, нали — съгласи се Ангуа, настръхналата козина на шията й пак се слегна. — Той е много… симпатичен.
— Дори и Големият Фидо само му ухапа ръката, когато Керът се опита да го погали.
— Кой е Големият Фидо?
— Главният Лаяч на Кучешката Гилдия.
— Кучетата си имат Гилдия? Кучетата? Я не ме занасяй…
— Не, наистина. Право за тършуване по улиците, места за припичане на слънце, задължения за нощно лаене, права за отглеждане на потомство, виещи дежурства… гумен кокал от край до край.
— Кучешка Гилдия — саркастично излая Ангуа. — О, да бе!
— Я подгони някой плъх в тръбите на някоя улица, дето не трябва, и после ми викай лъжец. Имаш късмет, че аз съм край тебе, иначе големи неприятности щеше да си имаш. Големи неприятности го чакат всяко куче в тоя град, ако не е член на Гилдията. Имаш късмет — повтори Гаспод, — че ме срещна.
— Предполагам, че си голям чо… голямо куче в Гилдията, а?
— Не съм член — самодоволно каза Гаспод.
— Как си оцелял тогава?
— Аз ли? Мога да мисля с лапите си. Тъй или иначе, Големият Фидо не ме закача. Аз притежавам Силата.
