— Имаме ли такъв?
— Ами да… погледнете Каменната Улица. Там всяка нощ се бият!
— И нямат абсолютно никакво разбиране за религията!
Ваймс подробно разглеждаше зърното. Искаше да каже: „Разбира се, че се бият. Те са тролове. Разбира се, че се бъхтят един друг с бухалки — тролският по принцип е език на тялото и, ами, те обичат да крещят. Всъщност, единственият, който някога създава някакъв истински проблем на някого, е онзи кучи син Хризопрас, и то само защото той подражава на хората и бързо схваща. Колкото до религията, тролските богове са се блъскали един друг с бухалките десет хиляди години преди ние дори да сме престанали да се опитваме да ядем камъни.“
Но споменът за мъртвото джудже разбута нещо перверзно в душата му.
Той остави гроздето обратно в чинията си.
— Определено. Според мен, безбожните копелета трябва да се подберат и под строй да се изгонят от града с насочени копия срещу тях.
За един миг настъпи тишина.
— Точно това заслужават — добави Ваймс.
— Точно така! Те не са нищо повече от животни — каза Лейди Омниус.
Ваймс подозираше, че първото й име е Сара.
— Забелязали ли сте колко са им масивни главите? — попита Ваймс. — Това наистина е просто скала. Съвсем малки мозъци.
— И морално, разбира се… — промълви Лорд Еорл. Понесе се мърморене в знак на неопределено съгласие. Ваймс посегна към чашата си.
— Уиликинс, не мисля, че Капитан Ваймс иска вино — рече Лейди Рамкин.
— Грешка! — весело каза Ваймс. — И докато сме още на темата — ами джуджетата?
— Не знам дали някой е забелязал — подхвана Лорд Еорл, — но вече определено няма толкова кучета наоколо, колкото имаше по-рано.
Ваймс се облещи. За кучетата беше вярно. Напоследък не се размотаваха насам-натам, това беше истина. Но той беше посетил няколко бара на джуджета с Керът и знаеше, че джуджетата наистина ще изядат някое куче, но само ако не успеят да уловят плъх. А десет хиляди джуджета, които ядат непрекъснато с нож, вилица и лопата, нямаше да могат да направят даже и дупчица в Анкх-Морпоркската популация на плъховете. Това беше съществена характеристика на всички писма, които джуджетата пишеха до вкъщи: елате всички и донесете кетчупа.
— Забелязали ли сте колко са им малки главите? — успя да измисли Ваймс. — Много ограничен черепен капацитет, със сигурност. Проверен факт.
— И никога не им виждаш жените — каза Лейди Сара Омниус. — Намирам това за много… подозрително. Нали знаете какво казват за джуджетата — мрачно добави тя.
Ваймс въздъхна. Той много добре знаеше, че човек непрекъснато им вижда жените, макар че те изглеждаха точно както и мъжете. Определено всеки, който знаеше нещо за джуджетата, знаеше и това.
— И са лукави малки дяволчета — намеси се Лейди Селачии. — Много прозорливи.
— Знаете ли — Ваймс поклати глава, — знаете ли, именно това е, което е адски дразнещо, нали? Начинът, по който те могат да са едновременно толкова неспособни за каквато и да е рационална мисъл, и в същото време да са толкова адски лукави.
Само Ваймс видя погледа, който Лейди Рамкин стрелна към него. Лорд Еорл изгаси пурата си.
— Те просто пристигат и превземат всичко. И работят като луди мравки през цялото време, когато истинските хора би трябвало малко да поспят. Не е естествено.
Съзнанието на Ваймс подмина забележката и я сравни с по-раншната, за приличната дневна работа.
— Е, едно от тях вече няма да работи толкова много — каза Лейди Омниус. — Прислужницата ми каза, че едно от тях било намерено в реката тази сутрин. Може би някаква племенна вражда или нещо подобно.
— Ха… това е начало, във всеки случай — засмя се Лорд Еорл. — Не че някой ще забележи едно повече или по-малко.
Ваймс се усмихна сияйно.
Близо до ръката му имаше бутилка вино, въпреки най-добрите и тактични усилия на Уиликинс да я отстрани. Гърлото й изглеждаше подканящо лесно да бъде уловено…
Той усещаше поглед върху себе си. През масата срещна погледа на човек, който внимателно го наблюдаваше и чийто последен принос към разговора беше: „Бихте ли били така любезен да ми подадете подправките, капитане?“ В лицето нямаше нищо забележително с изключение на погледа — абсолютно спокоен и леко развеселен. Това беше доктор Крусис. Ваймс изпита силното усещане, че му четат мислите.
— Самюел!
Ръката на Ваймс спря насред път. Уиликинс стоеше до нейно благородие.
— Изглежда на входа има някакъв млад мъж, който те търси — съобщи Лейди Рамкин. — Ефрейтор Керът.
— Божичко, това е вълнуващо! — възкликна Лорд Еорл. — Дали не е дошъл да ни арестува, какво мислите? Ха, ха, ха.
— Ха — каза и Ваймс.
Лорд Еорл сръга съседа си.
— Предполагам, че някъде са извършили престъпление.
— Да — потвърди Ваймс. — Съвсем наблизо, струва ми се.
Поканиха Керът вътре, стиснал шлем под мишница почтително.
Той се облещи срещу подбраната компания, нервно облиза устни, после отдаде чест. Всички гледаха него. Трудно беше да не забележиш Керът в стая. В града имаше и по-големи хора от него. Той не изпъкваше. Той просто изглеждаше така, без да се опитва, сякаш изопачаваше нещата около себе си. Всичко се превръщаше във фон на Ефрейтор Керът.
— Свободно, ефрейтор — каза Ваймс. — Какво се готви? Тоест, питам — бързо добави той, като знаеше неконтролируемия подход на Керът към образния език, — каква е причината да си тук в този момент?
— Трябва да ви покажа нещо, сър. Ух. Сър, мисля, че е от Убий…
— Да излезем и да поговорим за това отвън, а?
Доктор Крусис не беше трепнал и с мускул.
Лорд Еорл се облегна назад.
— Е, трябва да кажа, че съм впечатлен — каза той. — Винаги съм си мислил, че вие, Стражите, сте съвсем безполезна сбирщина, но виждам, че съблюдавате задълженията си непрекъснато. Винаги нащрек за криминалните съзнания, а?
— О, да. Криминалните съзнания. Да.
По-хладният въздух на фамилния коридор дойде като благослов. Той се облегна на стената и примижа срещу картата.
— Исчезнало?
— Помните ли, казахте ми, че сте видели нещо в двора… — започна Керът.
— Какво е исчезнало?
— Може би нещо не е било в музея на Убийците и те са закачили този знак върху него? — попита Керът. — Нали знаете, като „Свален за Почистване“? Правят такива неща в музеите.
— Не, не бих казал т… Какво ли знаеш ти за музеите, между другото?
— О, ами доста, сър. Понякога ги посещавам в почивните си дни. Онзи в Университета, разбира се, и Лорд Ветинари ме пуска в онзи, в стария Дворец, а после има и по Гилдиите, те обикновено ме пускат, стига да помоля учтиво, а съществува и музеят на джуджетата, недалеч от Заскрежената Улица…
— Има ли наистина там? — попита Ваймс, заинтригуван неволно. Беше минавал по Заскрежената Улица хиляди пъти.
— Да, сър, точно до Пумпаловата Улица.
