— Каква сила?
— Не те засяга. Големият Фидо… той ми е приятел.
— Да захапеш ръката на някого, защото те е погалил, не ми звучи много приятелски.
— Тъй ли? Последният човек, който се опита да погали Големия Фидо, едва му намериха катарамата на колана.
— Да?
— И беше на дърво.
— Къде се намираме?
— Тук даже и дърво няма… Какво?
Гаспод подуши въздуха. Носът му можеше да чете града по начин, който напомняше учените подметки на Капитан Ваймс.
— Кръстовище на Скуун Авеню и на Праутите.
— Следата отмира. Смеси се с твърде много други неща.
Ангуа подуши известно време наоколо. Някой беше дошъл дотук, но твърде много хора бяха пресекли следата. Острата миризма все още беше тук, но само като намек в бъркотията от борещи се аромати.
Тя усещаше всепоглъщащата миризма на приближаващ се сапун. Беше го забелязала и по-рано, но само като жена и само като лек полъх. Като четириного, то сякаш изпълваше света й.
Ефрейтор Керът се приближаваше по пътя и изглеждаше замислен. Той не гледаше къде стъпва, но нямаше нужда. Хората се отдръпваха от пътя на Ефрейтор Керът.
Сега за пръв път го видя през тези си очи. Божичко! Как не го забелязваха хората? Той вървеше през града също като тигър през високата трева или като мечка от централните земи през снега, понесла пейзажа като кожа…
Гаспод се озърна. Ангуа седеше на задните си лапи и го гледаше втренчено.
— Изплезила си език.
— Какво?… Така ли? И какво от това? Естествено е. Задъхвам се.
— Ха, ха.
Керът ги забеляза и спря.
— Я, това е малкото помиярче.
— Бау, бау — каза Гаспод, а издайническата му опашка се махаше насам-натам.
— Виждам, че си имаш приятелка — каза Керът, като го погали по главата, а после разсеяно избърса ръка в куртката си. — И, заклевам се, великолепна кучка е. Рамтопска вълча порода, ако не греша. — Той потупа Ангуа по неопределено приятелски начин. — Е, добре. Работата ми няма да се свърши сама, нали?
— Бау, ау, дай на кученцето бисквитка — каза Гаспод.
Керът се изправи и се потупа по джобовете.
— Струва ми се, че имам бисквитка тук някъде… добре, вярвам, че разбираш всяка моя дума…
Гаспод се помоли, после улови бисквитката с лекота.
— Бау, бау, ау, ау.
Керът изгледа Гаспод с онзи леко озадачен поглед, с който хората винаги го поглеждаха, когато той кажеше „бау“, вместо да излае, кимна към Ангуа и продължи към Скуун Авеню и къщата на Лейди Рамкин.
— Ето — изфъфли Гаспод, като шумно хрупаше твърдата бисквита, — това е едно много добро момче. Простовато, ама добро.
— Да, той е простоват, нали? — попита Ангуа. — Точно това първо забелязах у него. Той е простоват. А всичко останало тук е сложно.
— По-рано днес те гледаше влюбено като овца. Не че имам нещо против овчето месо, да ти кажа. Особено ако е прясно.
— Отвратителен си.
— Да, ама поне през целия месец съм си в същата форма, без да искам да те засегна.
— Просиш си ухапването.
— О, да — простена Гаспод. — Да, ти ще ме ухапеш. Аааргх! О, да, това наистина ще ме притесни, точно така. Искам да кажа, помисли отново. Имам толкова много кучешки болести, че съм още жив само защото малките копелдачета са прекалено заети с това да се бият помежду си. Искам да кажа, че имам даже Олизан Край, а то се получава само ако си бременна овца. Давай. Ухапи ме. Промени ми живота. Всеки път, когато има пълнолуние, изведнъж ще ми пониква козина и жълти зъби, и ще трябва да ходя на четири крака. Да, подозирам, че това ще доведе до голяма промяна в досегашното ми положение. Всъщност определено съм на вълна „загубване на космения материал“, защо, може би, тъй де, не да ме ухапеш, може би само да ме гризнеш лекичко…
— Затваряй си устата.
„Поне си имаш приятелка“, беше казал Керът. Като че мислеше за нещо свое…
— Едно бързо лизване дори…
— Затваряй си устата.
— Това вълнение е изцяло по вина на Ветинари — каза Херцогът на Еорл. — Този човек няма стил! Сега, разбира се, имаме един град, където бакалите имат същото влияние като бароните. Той позволи дори на водопроводчиците да си направят Гилдия! Това противоречи на Природата, по скромното ми мнение.
— Нямаше да е толкова зле, ако беше дал един вид социален пример — изказа се Лейди Омниус.
— Или дори управляваше — вметна Лейди Селачии. — На хората май вече всичко може да им се размине.
— Признавам, че старите крале не бяха непременно нашия тип хора, към края — продължи Херцогът на Еорл, — но поне символизираха нещо, по мое скромно мнение. Имахме един благоприличен град в онези дни. Хората изпитваха повече уважение и си знаеха мястото. На хората им се даваше прилична дневна работа и не мързелуваха непрекъснато. А ние определено не отваряхме вратите пред всеки боклук, който можеше да мине през тях. И, разбира се, имахме и закон. Не е ли така, капитане?
Капитан Самюел Ваймс се беше втренчил стъклено в една точка някъде вляво и точно над лявото ухо на оратора.
Дим от пура висеше почти неподвижно във въздуха. Ваймс смътно си даваше сметка, че е прекарал няколко часа, като е ял твърде много храна в компанията на хора, които не му харесват.
Копнееше за миризмата на влажните улици и за усещането на паветата под мукавените си подметки. Поднос със следвечерни напитки кръжеше около масата, но Ваймс не се докосна до него, защото това разстройваше Сибил. А тя се опитваше да не го показва и това разстройваше него още повече.
От Беърхагъровото беше изтрезнял. Той мразеше да е трезвен. Това означаваше, че почва да мисли. Една от мислите, които се бутаха за пространство, беше, че такова нещо като скромно мнение не съществува.
Той нямаше много опит с богатите и властните. Полицаите нямаха такъв по правило. Не че богатите бяха по-малко предразположени към извършване на престъпления, а просто престъпленията, които те извършваха, бяха обикновено толкова над нормалното ниво на престъпността, че оставаха извън досега на някакви си хора с лоши ботуши и ръждясали ризници. Да притежаваш стотина бедни квартала не беше престъпление, макар че да живееш в такъв беше… почти. Да си Убиец — Гилдията всъщност никога не го казваше, но важно условие за постъпването беше да си син или дъщеря на благородник, — не беше престъпление. Ако имаше достатъчно пари, човек изобщо никога не можеше да извърши престъпление. Той просто правеше забавни дребни простъпки.
— А сега, накъдето и да погледнеш, е фрашкано с джуджета, тролове и грубияни — оплака се Лейди Селачии. — В Анкх-Морпорк има повече джуджета, отколкото в собствените им градове, или както там си наричат дупките.
— Вие какво мислите, капитане? — попита Херцогът на Еорл.
— Хмм? — Капитан Ваймс взе едно зрънце грозде и го запремята между пръстите си.
— Съвременният етнически проблем.
