— Я виж ти. Какво има вътре?
— Много интересни образци хляб на джуджета, сър.
Ваймс обмисли това за един миг.
— Точно сега не е важно. И „изчезнало“ не се пише така.
— Вярно, сър.
Той запремята картончето напред-назад между пръстите си.
— Човек трябва да е глупак, за да влезе в Гилдията на Убийците.
— Да, сър.
Гневът беше изгорил изпаренията. Още веднъж той изпита… не, не тръпката, това не беше точната дума… усещането за нещо. Още не беше сигурен какво е. Но то беше там и го очакваше…
— Самюел Ваймс, какво става?
Лейди Рамкин затвори вратата на трапезарията зад себе си.
— Наблюдавах те — каза тя. — Държиш се много грубо, Сам.
— Опитвах се да не го правя.
— Лорд Еорл е много стар приятел.
— Така ли?
— Е, познавам го от много години. Не го понасям всъщност. Но ти го караше да изглежда глупак.
— Той самият се правеше да изглежда глупак. Аз само му помагах.
— Но често те чувах да си… груб за джуджетата и троловете.
— Това е различно. Аз имам право. Този идиот няма да познае някой трол, даже и да го прегази като валяк.
— О, той ще познае, ако трол го прегази — поправи го Керът услужливо. — Някои от тях тежат колкото…
— Какво е толкова важно, обаче? — попита Лейди Рамкин.
— Ние… търсим кой е убил Чаби — каза Ваймс.
Изражението й се промени начаса.
— Това е нещо друго, разбира се. Такива хора трябва публично да бъдат шибани с камшик.
„Защо ли казах това? — мислеше си Ваймс. — Може би защото е вярно. Това… исчезналото… изчезва, а в следващия миг едно малко дждудже — занаятчия е изхвърлено в реката и гадно течение минава оттам, където трябва да са му гърдите. Те са свързани. Сега единственото, което трябва да направя, е да открия връзката…“
— Керът, можеш ли да се върнеш с мен до дома на Хемърхок?
— Да, капитане. Защо?
— Искам да огледам онази работилница. И този път имам джудже със себе си.
Нещо повече, добави мислено, имам Ефрейтор Керът. Всички харесват Ефрейтор Керът.
Ваймс слушаше, докато разговорът жужеше монотонно на езика на джуджетата. Изглеждаше така, сякаш Керът побеждава, но работата висеше на косъм. Кланът отстъпваше, но не поради здрав разум, или подчинение на закона, а защото… ами… защото не някой друг, а Керът молеше за това.
Най-накрая ефрейторът вдигна поглед. Той седеше на едно тяхно столче, така че на практика краката му обрамчваха главата.
— Трябва да разбереш, така де, че работилницата е много важна за едно джудже.
— Добре — рече Ваймс — Разбирам.
— И, ъъ… ти си по-голям.
— Моля?
— По-голям. По-голям от джудже.
— О!
— Ъъ. Вътрешността на една такава работилница е като… ами, като вътрешността на дрехите му, ако разбираш какво искам да кажа. Казват, че можеш да погледнеш, ако и аз съм с теб. Но не трябва да докосваш нищо. Ъъ. Не им е много приятно това, капитане.
Едно джудже, което вероятно беше Госпожа Хемърхок, подаде връзка ключове.
— Винаги добре съм се разбирал с джуджетата — каза Ваймс.
— Това не им е приятно, сър. Хм. Мислят, че никаква полза няма да има от това.
— Ще се постараем!
— Хм. Това не го преведох, както трябва. Хм. Те мислят, че от нас няма да има никаква полза. Не че искат да ни обидят, сър. Те просто мислят, че нас не биха ни пуснали където и да било, сър.
— Оу!
— Съжалявам за това, капитане — каза Керът, който вървеше като буквата Г. — След вас. Внимавайте с главата…
— Оу!
— Може би е най-добре вие да седнете, а аз да огледам.
Работилницата беше дълга и, разбира се, ниска още една малка врата в най-отдалечения край. Под някакъв люк имаше голям тезгях. На отсрещната стена имаше ковачница и лавица с инструменти. И дупка.
Парче мазилка беше отхвръкнала няколко стъпки над земята, а от зидарията отдолу тръгваха радиално множество пукнатини.
Ваймс се ощипа по носа. Днес не беше имал време да поспи. Това беше друг проблем. Ще трябва да свикне да спи, когато се стъмни. Не можеше да си спомни кога за последен път е спал нощно време.
Той вдиша шумно.
— Надушвам фойерверки.
— Може да е от ковачницата — каза Керът. — Както и да е, троловете и джуджетата пускат фойерверки из целия град.
Ваймс кимна.
— Добре. Та какво можем да видим?
— Някой е халосал стената доста силно ето тук.
— Може да се е случило по всяко време — каза Ваймс.
— Не, сър, защото на пода има прах от мазилка, а едно джудже винаги си държи работилницата чиста.
— Наистина ли?
Имаше най-различни оръжия, някои от тях наполовина довършени, по рафтове до тезгяха. Ваймс вдигна един почти довършен арбалет.
— Добра работа е вършил. Много добър техничар е бил.
— Славеше се с това — съгласи се Керът, като безцелно ровеше по тезгяха. — Много фина ръка. Правеше музикални кутии като хоби. Никога не можеше да устои на техническо предизвикателство. Ъ-ъ… Какво всъщност търсим, капитане?
— Не съм сигурен.
Беше бойна брадва, и толкова тежка, че ръката на Ваймс увисна. Сложни гравирани линии покриваха острието. Трябва да беше резултат от седмици работа.
— Да не е нещо специално за съботните вечери, а?
— О, не, това е погребално оръжие.
— Така си и знаех!
— Искам да кажа, изработено е, за да бъде погребано с джудже. Всяко джудже се погребва с оръжие. Нали знаете? Да го носи със себе си… там, където отива.
— Но това е чудесна изработка! И острието му е като… ааргх! — Ваймс засмука пръста си, — като бръснач.
Керът изглеждаше шокиран.
— Разбира се. Иначе каква полза от него като се изправи пред тях с долнопробно оръжие.
— За кого говориш?
