— За всичко лошо, което той срещне по пътя след смъртта — каза Керът едва забележимо притеснен.
— А!
Ваймс се поколеба. Това беше област, в която не се чувстваше удобно.
— Това е древна традиция.
— Аз пък си мислех, че джуджетата не вярват в дяволи, демони и подобни неща.
— Вярно е, но… ние не сме сигурни дали те го знаят.
— О!
Ваймс остави брадвата и вдигна нещо друго от полицата на тезгяха. Беше рицар в броня, висок около девет инча. На гърба му имаше ключе. Той го обърна и после за малко не го изпусна, когато фигурата замърда крака. Той остави нещото и то сковано замарширува по пода, като размахваше сабя.
— Движи се малко като Колън, нали — каза Ваймс. — Часовников механизъм!
— Излиза на мода — отбеляза Керът. — Господин Хемърхок беше добър в това.
Ваймс кимна.
— Ние търсим нещо, което не трябва да е тук. Или нещо, което трябва да е, а го няма. Липсва ли нещо?
— Трудно е да се каже, сър. Няма го.
— Какво?
— Каквото и да липсва, сър — добросъвестно отвърна Керът.
— Искам да кажа — търпеливо обясни Ваймс, — нещо, което не е тук, а ти би очаквал да го намериш.
— Ами, той има… имаше… всички обичайни инструменти, сър. И хубави, при това. Срамота, наистина.
— Кое?
— Ще ги стопят, разбира се.
Ваймс се вгледа в подредените рафтове с чукове и пили.
— Защо? Друг не може ли да ги използва?
— Какво, да използва същинските сечива на някое друго джудже? — Устата на Керът се изкриви от отвращение, все едно някой му беше предложил да обуе старите шорти на Ефрейтор Нобс. — О, не, това не е… редно. Искам да кажа, те са си… част от него. Искам да кажа… някой друг да ги използва, след като той ги е използвал през всичките тези години, искам да кажа… ърргх.
— Наистина ли?
Войникът с часовниковия механизъм мина под тезгяха.
— Би било… нередно. Ъ-ъ… Отвратително.
— О! — Ваймс се изправи.
— Капи…
— Оу!
— … внимавайте с главата. Съжалявам.
Като си търкаше с едната ръка темето, Ваймс използва другата, за да опипа дупката в мазилката.
— Тук… вътре има нещо. Подай ми едно от онези длета. — Последва тишина. — Длето, моля. Ако това те кара да се чувстваш по-добре, опитваме се да открием кой е убил господин Хемърхок. Ясно?
Керът взе едно от длетата, но със значително колебание.
— Това е длето на господин Хемърхок, негово е — каза той с укор в гласа.
— Ефрейтор Керът, ще престанеш ли да бъдеш джудже за две секунди? Ти си страж! И ми дай проклетото длето! Доста ми дойде днес! Благодаря ти!
Ваймс разби зидарията и един груб оловен диск изпадна в ръката му.
— Прашка? — попита Керът.
— Тук вътре няма място — възрази Ваймс — Както и да е, как по дяволите, е могло да се забие толкова дълбоко в стената? — Той пъхна диска в джоба си. — Това май с всичко — каза той, като се изправи. — Най-добре да… оу!… ох, измъкни онзи войник, а? Най-добре да оставим подредено.
Керът затършува в тъмнината под тезгяха. Чу се шумолене.
— Тук отдолу има някакъв лист, сър.
Керът се появи, размахвайки малък жълтеникав лист хартия. Ваймс примижа срещу него.
— На мен не ми говори нищо — каза той най-сетне. — Не е на езика на джуджетата, знам това. Но тези символи… тези неща съм ги виждал и по-рано. Или нещо подобно на тях. — Той подаде листа обратно на Керът. — Ти какво можеш да проумееш от това?
Керът се намръщи.
— Става за шапка или лодка. Или нещо като хризантема…
— Имам предвид символите. Тези символи, ей тук.
— Н’нам, капитане. Изглеждат ми познати, обаче. Нещо… като писмото на алхимиците?
— О, не! — Ваймс закри очите си с ръце. — Не и скапаните алхимици! О, не! Не и онази шибана шайка от луди търговци на фойерверки! Мога да понеса Убийците, но не и тези идиоти! Не! Моля! Колко е часът?
Керът хвърли поглед към пясъчния часовник на колана си.
— Около единайсет и половина, капитане.
— Тогава си отивам да спя. Тези шутове могат да почакат до утре. Можеш да ме направиш много щастлив, ако ми кажеш, че този лист хартия е принадлежал на Хемърхок.
— Съмнявам се, сър.
— Аз също. Хайде. Да излезем през задната врата.
Керът се промъкна навън.
— Внимавайте с главата, капитане.
Ваймс, почти на колене, се спря и се вгледа в рамката на вратата.
— Е, ефрейтор, знаем, че не е бил трол, който го е направил, нали? Поради две причини. Едната е, че трол не би могъл да се промъкне през тази врата, тя е за размерите на джудже.
— Каква е другата причина, сър?
Ваймс внимателно измъкна нещо от една треска на трегера на ниската врата.
— Другата причина, Керът, е, че троловете нямат коса.
Няколкото кичура, които се бяха закачили в нишките на гредата, бяха червени и дълги. Някой невнимателно ги беше оставил там. Някой висок. По-висок от джудже, във всеки случай.
Ваймс се вгледа в тях. По-скоро приличаха на прежда, отколкото на коса. Хубави червени влакна. Е, добре. Следата си беше следа.
Той внимателно ги сгъна в парче хартия, взета назаем от тетрадката на Керът, и ги подаде на ефрейтора.
— Ето. Пази го като очите си.
Те изпълзяха навън в нощта. За стените беше закачена тясна дъсчена пътека, а отвъд нея беше реката. Ваймс внимателно се изправи.
— Не ми харесва това, Керът. Има нещо лошо в дъното на това.
Керът погледна надолу.
— Искам да кажа, че се случват тайнствени неща — търпеливо обясни Ваймс.
— Да, сър.
— Да се връщаме в Двора.
Те се отправиха към Месинговия Мост, много бавно, защото Керът весело припознаваше всеки, когото срещнеха. Наострени грубияни, чийто нормален отговор на забележка от страна на Стражата учтиво би бил парафразиран в ред символи, обикновено разположени на най-горния ред на машинописната клавиатура, сега всъщност се усмихваха неловко и промълвяха нещо безобидно в отговор на неговото сърдечно: „Добър вечер, Баровецо! Внимавай как я караш!“
Ваймс спря насред моста, за да запали пура и драсна клечка кибрит в един от декоративните хипопотами. После погледна надолу към мътната вода.
— Керът?
— Да, капитане?
