— Знам, че е много самонадеяно от моя страна, но дали никой от вас, господа, не би искал да подуши бутониерата ми?
— Не.
— Не.
— И аз така си мислех. — Клоунът въздъхна. — Не е лесно, да ви кажа. Да си клоун, де. Дежуря на вратата, защото съм на изпитателен срок.
— Така ли?
— Вечно забравям: плачеш отвън и се смееш отвътре ли беше? Все ги обърквам.
— А този Бино… — започна Колън.
— Тъкмо правим погребението му — каза малкият клоун. — Затова панталоните ми са вдигнати траурно наполовина.
Те отново излязоха на слънце.
Вътрешният двор беше пълен с клоуни и глупаци. Звънци дрънчаха на вятъра. Слънцето лъщеше по червени носове и по случайния нервен изблик на струйка вода от някоя лъжлива бутониера.
Клоунът поведе стражите към ред глупаци.
— Сигурен съм, че доктор Уайтфейс ще говори с вас веднага, щом свършим. Аз се казвам Боффо, между другото. — Той подаде ръка с надежда.
— Не я стискай — предупреди Колън.
Боффо изглеждаше съкрушен.
Запя хор и процесия от членове на Гилдията се появи откъм параклиса. Един клоун вървеше малко по- напред, като носеше малка урна.
— Това е много трогателно — каза Боффо.
На платформа в отсрещния край на четириъгълния двор стоеше дебел клоун в торбести панталони, огромни тиранти, фльонга, която лекичко се въртеше на вятъра, и цилиндър. Лицето му беше изрисувано в образа на нещастието. Държеше плондер на пръчка.
Клоунът с урната стигна до платформата, качи се по стълбите и зачака.
Оркестърът замълча.
Клоунът с цилиндъра удари носача на урната с плондера по главата — веднъж, два, три пъти…
Носачът на урната пристъпи напред, разлюля перуката си, хвана урната в една ръка, а колана на клоуна с другата и, много тържествено, изсипа праха на покойния Брат Бино в гащите на другия клоун.
От публиката се откърти въздишка. Оркестърът засвири химна на клоуните „Маршът на Идиотите“, а краят на един тромбон се изплъзна и удари един клоун по тила. Той се обърна и шибна един юмрук на клоуна зад него, който се наведе, като по този начин трети клоун беше ударен от тъпана.
Колън и Ноби се спогледаха и поклатиха глави.
Боффо измъкна голяма носна кърпа в червено и бяло и си издуха носа с шеговит крясък.
— Класика. Това би искал той.
— Имаш ли някаква идея какво се случи? — попита Колън.
— О, да. Брат Гринелди изигра стария номер на джигата и изтърси урната…
— Питам защо умря Бино?
— Хм. Ние мислим, че е било нещастен случай.
— Нещастен случай — спокойно повтори Колън.
— Да. Така мисли доктор Уайтфейс.
Боффо вдигна глава за миг. Те проследиха погледа му. Покривът на Гилдията на Убийците граничеше с Гилдията на Глупаците. Не вървеше да разстройваш съседите си, особено когато единственото оръжие, което имаш, е яйчен пай, подострен с тънкокора паста.
— Така мисли Доктор Уайтфейс — отново каза Боффо, като гледаше огромните си ботуши.
Сержант Колън обичаше спокойния живот. А градът можеше да мине и с клоун-два по-малко. Него ако питаха, от загубата на цялата тая пасмина светът щеше да стане само малко по-щастливо място. И все пак… и все пак… откровено, той не знаеше какво я беше прихванало Нощната Стража напоследък. Керът, ето какво беше. Даже и старият Ваймс, и него го беше прихванало. Вече не оставяме нещата такива, каквито са…
— Може би е почиствал бухалка или нещо подобно, а тя внезапно е гръмнала — изръмжа Ноби. И него го беше прихванало.
— Никой не би искал да убие младия Бино — каза клоунът тихо. — Той беше дружелюбна душа. Навсякъде имаше приятели.
— Почти навсякъде — уточни Колън.
Погребението свърши. Шутовете, смешниците и клоуните се връщаха към заниманията си, като потъваха из входове по пътя. Чуваше се много дърпане, бутане, шмъркане на носове и падане на гащи. Беше гледка, способна да накара всеки щастлив човек да си пререже вените някоя чудесна пролетна утрин.
— Единственото, което знам — тихо продължи Боффо, — е, че когато вчера го видях, изглеждаше много… странно. Извиках след него, докато минаваше през портата и…
— Какво имаш предвид с това странно? — попита Колън.
Аз разследвам, помисли си той, с лека нотка на гордост. Хората Ми помагат в моите Проучвания.
— Н’нам. Странен. Не приличаше много на себе си…
— Това вчера ли беше?
— О, да. Сутринта. Знам, понеже портата се вър…
— Вчера сутринта?
— Точно това казах, господине. Вижте, всички сме малко нервни след гърм…
— Брат Боффо!
— О, не… — промълви клоунът.
Една фигура крачеше към тях. Ужасна фигура.
Няма смешни клоуни. В това се състои целият смисъл на клоуна. Хората се смееха на клоуните, но само от нерви. Целта на клоуните беше след като си ги наблюдавал, всяко нещо, което се случи, да ти се струва приятно. Хубаво беше да знаеш, че има някой, дето е по-зле и от теб. Някой трябваше да бъде посмешището на света.
Но дори и клоуните се страхуват от нещо и това е клоуна с белосаното лице. Онзи, който никога не попада на пътя на яйцето. Онзи, с лъскавите бели дрехи и безизразния бял грим. Онзи, с малката островърха шапка, с тънките устни и с изящните черни вежди.
Доктор Уайтфейс.
— Кои са тези господа? — попита той.
— Ъ… — започна Боффо.
— Нощната Стража, сър.
Колън отдаде чест.
— И защо сте тук?
— Провеждаме разследванията си за фаталния край на клоуна Бино, сър.
— Аз мисля, че това по-скоро е работа на Гилдията, сержант. А вие?
— Ами, сър, той беше открит в…
— Сигурен съм, че това не е нещо, с което трябва да занимаваме Стражата.
Колън се поколеба. Би предпочел да се изправи пред доктор Крусис, отколкото пред това привидение. Убийците поне се предполагаше да са неприятни. А клоуните бяха само на една крачка разстояние от мимовоте.
— Не, сър — каза той. — Очевидно е било нещастен случай, нали така?
— Точно така. Брат Боффо ще ви изпрати до вратата — каза старшият клоун. — И след това ще докладва в кабинета ми. Разбира ли той?
— Да, доктор Уайтфейс — промълви Боффо.
— Какво ще ти направи? — попита Ноби, докато вървяха към портата.
— Шапка, пълна с вар, вероятно — предположи Боффо. — Пай в лицето, ако имам късмет. — Отвори прозорчето във вратата. — Много от нас не са доволни — прошепна той. — Не разбирам защо трябва да им се разминава на тези копелета. Трябваше да идем при Убийците и да си оправим сметките.
