— О, мерси, скъпа. Ас бях забравила — каза гласът.
Трябваше да си изчакаш момента с госпожа Кейк. Беше трудно да живееш в къща, управлявана от някой, чието съзнание само на думи е свързано с настоящето. Госпожа Кейк беше медиум.
— Отново сте си включили способностите за предугаждане — каза Ангуа, докато провесваше крака от леглото и бързо ровеше из купчината дрехи на стола.
— Докъде бяхме стигнали? — попита госпожа Кейк от другата страна на вратата.
— Вие току-що казахте: „Аз не знам, да го отпратя ли да си върви?“.
Дрехи! Винаги това беше проблемът! Един мъжки върколак можеше поне да мисли само за чифт шорти и да се преструва, че е бил на крос рано сутрин.
— Така — прокашля се госпожа Кейк. — „Един млад мъж долу пита за теб.“
— „Кой е?“ — каза Ангуа.
Последва един миг тишина.
— Да, ас мислйъ, че всичко е нарет вече — каза госпожа Кейк. — Извинявай, скъпа. Получавъм страшно главоболие, ако хората не си кажат репликите точно навреме. Човек ли си, скъпа?15
— Можете да влезете, госпожо Кейк.
Не беше кой знае каква стая. Преди всичко кафява. Кафяв линолеум на пода, кафяви стени, картина над кафявото легло с един кафяв елен, нападнат от кафяви кучета в кафява пустош на фона на едно небе, което, противно на установените метеорологични познания, беше кафяво. Имаше кафяв гардероб. Най- вероятно, ако човек тръгнеше да си пробива път из загадъчните стари палта16, закачени в него, щеше да излезе с мъка в една вълшебна страна, пълна с говорещи животни и зли духове, но по-вероятно нямаше да си струва.
Госпожа Кейк влезе. Тя беше дребна дебела жена, но наваксваше липсата на височина, като носеше огромна черна шапка; не от островърхия асортимент на вещиците, а шапка, покрита с препарирани птици, восъчни плодове и други разнообразни декоративни неща, всичките боядисани черни. Ангуа я харесваше. Стаите бяха чисти17, цените бяха ниски, а госпожа Кейк имаше много разбран подход към хората, които водеха малко необичаен начин на живот и изпитваха, например, отвращение към чесън. Дъщеря й беше върколак и тя знаеше всичко за нуждата от прозорци на приземния етаж и врати с дълги дръжки, с които една лапа да може да си служи.
— Облечен е в ризница — обясни госпожа Кейк. В двете си ръце държеше кофи с пясък. — И има сапун в ушите.
— О. Ъ. Добре.
— Мога да му кажъ да се раскара, ’ко искаш. Винаги тъй правя, ако дойде някой, дето не му е мястото тука. Особено, ако има пръчка. Не мога да се занимавам с такива неща, хора, дето създават суматоха по коридорите, развяват фенери и такива неща.
— Мисля, че знам кой е — каза Ангуа. — Аз ще се погрижа.
Тя си загащи ризата.
— Затвори вратата, ако излизаш — извика госпожа Кейк след нея, докато тя слизаше в антрето. — Тъкмо съм тръгнала да сменям боклука в ковчега на Господин Уинкинс, щото го боли гърбът.
— На мен ми прилича на чакъл.
— Ортопедичен, нали разбираш?
Керът стоеше почтително на входа, стиснал шлем под мишница и с много притеснено изражение на лицето.
— Е? — каза Ангуа, не грубо.
— Ъ-ъ… Добро утро. Помислих си, така де, знаеш, може би, ти не познаваш много добре града, всъщност. Аз бих могъл, ако искаш, ако нямаш нищо против, като сега не трябва да ходиш на работа… да ти покажа малко от него?…
За един миг Ангуа си помисли, че е прихванала способността да предвижда бъдещето от госпожа Кейк. Най-различни възможности за бъдещето прелитаха из въображението й.
— Още не съм закусила.
— Правят много хубава закуска в „Деликатесите на джуджето Гимлет“ на Въжената Улица.
— Обедно време е.
— За Нощната Стража е време за закуска.
— Аз на практика съм вегетарианка.
— Той приготвя плъх със соя.
Тя се предаде.
— Ще си взема палтото.
— Ха, ха — каза един глас, пълен с изпепеляващ цинизъм.
Тя погледна надолу. Гаспод седеше зад Керът и се опитваше да я гледа свирепо, докато яростно се чеше.
— Снощи гонихме котка по едно дърво — каза Гаспод. — Ти и аз, а? Двамата бихме могли да си паснем. Съдбата ни събра заедно, един вид.
— Разкарай се.
— Моля? — попита Керът.
— Не ти. Онова куче.
Керът се обърна.
— То ли? Притеснява ли те? То е едно малко сладко кученце.
— Бау, бау, бисквитка.
Керът машинално се потупа по джоба.
— Виждаш ли? — каза Гаспод. — Това момче е господин Простодушко, прав ли съм?
— Пускат ли кучета в закусвалните на джуджетата? — попита Ангуа.
— Не — каза Керът.
— На шиш — беше версията на Гаспод.
— Наистина ли? На мен ми звучи добре — каза Ангуа. — Да вървим тогава.
— Вегетарианка? — измърмори Гаспод, като куцукаше след тях. — Боже мой!
— Млъквай.
— Моля? — каза Керът.
— Само си мислех на глас.
Възглавницата на Ваймс беше студена и твърда. Опипа я предпазливо. Тя беше студена и твърда, защото не беше възглавница, а маса. Бузата му като че ли беше залепнала за нея, но сега не му беше интересно да разсъждава от какво.
Дори не беше успял да си съблече ризницата.
Но успя да си разлепи едното око.
Писа в тетрадката си. Опитваше да хване логиката във всичко това. И после е заспал.
Колко беше часът? Нямаше време да си спомня какво е правил.
Той проследи написаното:
Откраднато от Гилдията на Крадците: исчезнало — Хемърхок е убит. Мирише на фойерверки. Буца олово. Алхимични символи. 2-ро тяло в реката. Един клоун. Къде му беше червеният нос? Исчезнало.
Той се вгледа в надрасканите бележки.
По следата съм, помисли си. Не е задължително да знам накъде води. Само трябва да я следвам. Винаги има престъпление, ако се вгледаш достатъчно силно. А Убийците са някъде тук.
Следвай всеки знак. Провери всяка подробност. Отчупвай късче по късче.
Гладен съм.
Той се изправи с олюляване на крака и погледна лицето си в счупеното огледало над легена.
Събитията от предишния ден се процедиха през задръстената марля на паметта. Централно за всички тях беше лицето на Лорд Ветинари. Ваймс побесняваше само като си помислеше затова. Хладният начин, по
