който той беше казал на Ваймс, че не трябва да се интересува от кражбата на…
Ваймс се втренчи в отражението си…
… нещо ожули ухото му и разби огледалото.
Ваймс се вгледа в дупката в мазилката, заобиколена от останките от рамката на огледалото. Около него парчетата от огледалото издрънчаха по пода.
Ваймс остана закован на място за един много дълъг миг.
После краката му, стигайки до заключението, че умът му е някъде другаде, метнаха останалата част от тялото му на пода.
Последва ново издрънчаване и половин бутилка от Беърхагъровото експлодира на писалището. Ваймс дори не си спомняше да го е купувал.
Той пропълзя напред на четири крака и се изправи покрай прозореца.
Образи прелитаха през съзнанието му. Мъртвото джудже. Дупката в стената…
Една мисъл като че се зараждаше от кръста му и се разстилаше към мозъка. Това бяха паянтови стени, при това стари, с минимално усилие човек можеше да ги пробие с пръст. А какво остава за буца метал…
Той тупна на пода в същия миг, в който едно „пук“ съвпадна с дупка, пробита през стената отстрани на прозореца. Мазилката вдигна облак прах във въздуха.
Арбалетът му беше подпрян на стената. Той не беше експерт, но, по дяволите, кой беше? Насочваш го и стреляш. Той го придърпа към себе си, обърна се по гръб, запъна крак във въжето и издърпа тетивата, докато не се наместиха.
После застана отново на коляно и пъхна една стрела в дупката.
Катапулт, ето какво беше. Трябваше да е това. С размерите на трол може би. Някой горе на покрива на операта или някъде високо…
Привлечи огъня им, привлечи огъня им… той си взе шлема и го закрепи на края на нова стрела. Това, което трябваше да направи, бе да се свие под прозореца и…
Помисли за един миг. После се примъкна по пода до ъгъла, където имаше прът с кука накрая. Някога го бяха използвали да отварят горните прозорци, отдавна ръждясали неотваряни.
Той си закрепи шлема на края, вклини се в ъгъла и с известно усилие премести пръта така, че шлемът едва-едва се показа над перваза на проз…
Пук.
Трески се разхвърчаха от точката на пода, където без съмнение ударът адски би притеснил човека, легнал на дъските и предпазливо вдигнал шлем на пръчка за примамка.
Ваймс се усмихна. Някой се опитваше да го убие, а това го караше да се чувства по-жив, отколкото се беше чувствал от дълго време насам.
А и беше малко по-глупав от самия него. Това е качество, за което човек винаги трябва да се моли у потенциалния си убиец.
Той пусна кола, вдигна арбалета, профуча край прозореца, стреля по посока на една неясна фигура върху покрива на операта отсреща, като че ли стрелата можеше да стигне чак дотам, мина на подскоци стаята и свърна към вратата. Нещо се разби с трясък в рамката на вратата, точно когато тя се затвори след него.
После се спусна по задните стълби, навън през вратата, по покрива на клозета, по Паянтовия Пасаж, нагоре по задните стълби на Зорго Ретрофренолога18, в операционната зала на Зорго и до прозореца.
Зорго и настоящият му пациент го погледнаха с любопитство.
Враждебният покрив беше празен. Ваймс се обърна и срещна двойка озадачени погледи.
— ’бро утро, Капитан Ваймс — каза ретрофренологът, все още вдигнал чук в масивната си ръка.
Ваймс се усмихна вманиачено.
— Само си помислих… — започна, след това продължи, — … че видях една интересна рядка пеперуда на покрива ей там.
Тролът и пациентът учтиво погледнаха покрай него.
— Но я нямаше — довърши Ваймс.
Той се върна до вратата.
— Извинете, че ви обезпокоих — каза той и излезе.
Пациентът на Зорго го наблюдаваше с интерес.
— Той не носеше ли арбалет? — попита. — Малко странно е да гониш интересни редки пеперуди с арбалет.
Зорго нагласи отново решетката върху плешивата глава на пациента.
— Н’нам, предполагам, че така предотвратява създаването на онези проклети гръмотевични бури. — Той отново вдигна дървения чук. — Та какво щяхме да правим днес? Решимост, нали така?
— Да. Ами, не. Може би.
— Добре. — Зорго се прицели. — Това — абсолютно правдиво каза той — хич няма да боли.
Беше повече от обикновен магазин за деликатеси. Един вид център на общността на джуджетата и място за срещи. Гълчавата спря, щом влезе Ангуа, сведена почти одве, но подхвана отново малко по-шумно и със смях, когато я последва Керът. Той весело махна към останалите посетители.
После внимателно отстрани два стола. Беше възможно да седят що-годе изправени, но на пода.
— Много… хубаво — каза Ангуа. — Етническо.
— Доста често идвам тук — обясни Керът. — Храната е добра и, разбира се, струва си да си държиш ушите нащрек за това, което става по земята.
— Тук определено това не може да е трудно — засмя се Ангуа.
— Моля?
— Ами земята е… толкова… по-близо…
Тя усещаше как ямата зейва все по-дълбока с всяка казана дума. Нивото на шума внезапно отново беше спаднало.
— Ъ — Керът я гледаше втренчено. — Как да се изразя? Хората си говорят на езика на Джуджетата… но слушат на Човешки.
— Съжалявам.
Керът се усмихна, после кимна към готвача зад тезгяха и шумно си прочисти гърлото.
— Струва ми се, че имам някъде бонбонче за гърло… — започна Ангуа.
— Опитвах се да поръчам закуска.
— Ти знаеш цялото меню наизуст?
— О, да. Но то е написано и на стената.
Ангуа се обърна и погледна пак към нещото, което беше взела просто за безразборни драсканици.
— Това е Оггам — каза Керът. — Древна поетична руническа писменост, произходът на която се губи в мъглите на времето, но се счита, че е била измислена дори преди Боговете.
— Божичко. Какво пише?
Този път Керът наистина си прочисти гърлото.
— Сос, яйце, боб и плъх 12 пенса;
Сос, плъх и пържена филия 10 пенса;
Плъх със сирене империал 9 пенса;
Плъх и боб 8 пенса;
Плъх и кетчуп 7 пенса;
Плъх 4 пенса.
— Защо кетчупът струва почти колкото плъх? — попита Ангуа.
— Опитвала ли си плъх без кетчуп? — попита Керът. — Все едно, поръчах ти от хляба на джуджетата. Яла ли си някога от хляба на джуджетата?
— Не.
