— Алхимик ли е бил?
Запиши това, запиши това… Детритус се огледа наоколо със замъглен поглед за някое парче изгоряло дърво и за удобна стена.
— Леонард? Не. Не принадлежеше към Гилдията. Или принадлежеше на всички Гилдии, струва ми се. Доста пътуваше. Той скиташе, ако разбирате какво имам предвид?
— Не, сър.
— Той рисуваше по малко и бърникаше разни механизми. Всичко старо.
Дори чук и длето ще свършат работа, помисли си Детритус.
— Това е формулата за… е, хубаво, защо пък да не ви кажа, не е кой знае каква тайна… това е формулата на нещо, което наричахме Барут №1. Сяра, селитра и въглен. Използва се при фойерверките. Всеки глупак би могъл да го направи. Но изглежда странно, защото е написана отзад напред.
— Това ми звучи важно — просъска Къди към трола.
— О, не. Той винаги пишеше отзад напред — каза Силвърфиш. — Такъв чудак беше. Но много умен в същото време. Не сте ли виждали портрета му на Мона Ог?
— Не мисля.
Силвърфиш подаде пергамента на Детритус, който примижа срещу него, сякаш знаеше какво значи. Дали не би могъл да пише върху това, помисли си той.
— Зъбите ви следят из стаята. Удивителен портрет. Всъщност, някои хора казваха, че зъбите са ги последвали навън от стаята и по целия път по улицата.
— Мисля, че трябва да говорим с господин да Куирмски — реши Къди.
— О, бихте могли, определено — каза Силвърфиш. — Но той може и да не е в състояние да слуша. Изчезна преди няколко години.
… после, когато намеря нещо, с което да пиша, мислеше си Детритус, трябва да намеря някой да ме научи и как да пиша…
— Изчезнал? Как? — попита Къди.
— Ние мислим — Силвърфиш се наведе по-наблизо, — че той откри начин да става невидим.
— Наистина ли?
— Защото — Силвърфиш кимна съзаклятнически — никой не го е виждал.
— А. Ъ-ъ. Това е малко свръх моя мозък, нали разбирате, но аз предполагам, дали той не би могъл… просто да отиде някъде, където да не можете да го видите?
— Не, това не би било в стила на стария Леонард. Той не би изчезнал. Но би могъл да се изпари.
— О!
— Той беше малко… разхлопан, ако разбирате какво искам да кажа. Главата му бъкаше от много акъл. Ха, спомням си, веднъж му беше хрумнала идеята да изкарва мълнии от лимони! Хей, Сендивоуг, спомняш ли си Леонард и мълниеносните му лимони?
Сендивоуг направи малки кръгови движения покрай главата си с пръст.
— О, да. „Ако забучиш медни и цинкови пръчки в лимона — фокус-бокус препаратус! — и получаваш опитомена светкавица.“ Човекът си беше идиот!
— О, не идиот! — Силвърфиш взе една билярдна топка, която по чудо се беше спасила от взрива. — Просто мозъкът му сечеше като бръснач, та сам се порязваше, както казваше баба ми. Мълниеносни лимони! Къде му е смисълът на това? Беше не по-добро от машината му за „гласове-в-небето“. Леонард, викам му, за какво са магьосниците, а? Има си абсолютно нормална магия, дето се използва за такива неща. Мълниеносни лимони? Следващото ще са хора с крила! А знаеш ли той какво ми вика? Знаеш ли какво ми вика? Вика ми: Странно, че и ти го казваш… Горкичкото приятелче.
Дори и Къди се присъедини към смеха.
— И вие опитахте ли? — попита той.
— Да опитаме какво? — не разбра Силвърфиш.
— Ха. Ха. Ха — каза Детритус, като се влачеше след останалите.
— Да пъхнете метални пръчки в лимоните?
— Не ставай такъв глупак.
— К’во означава т’ва писмо? — попита Детритус, като сочеше хартията.
Те погледнаха.
— О, това не е символ — каза Силвърфиш. — Това е просто маниерът на стария Леонард. Винаги драскаше нещо в полето. Заврънкулка, заврънкулка, заврънкулка. Виках му: ти би трябвало да се наречеш господин Заврънкулка.
— Аз пък си мислех, че е някакво алхимично нещо — каза Къди. — Прилича малко на арбалет без стрелата.
И тази дума „Отоланзечси“. Какво означава?
— Откъде да знам. На мен ми звучи като варварска. Както и да е… ако това е всичко, полицай… чакат ни малко сериозни изследвания — каза Силвърфиш, като метна топката от слонова кост менте във въздуха и пак я улови. — Ние не сме всички фантазьори като горкия стар Леонард.
— Отоланзечси… — Къди премяташе листа хартия. — И-с-ч-е-з-н-а-л-о-т-о…
Силвърфиш изпусна топката. Къди застана зад Детритус точно навреме.
— Правил съм това и по-рано — каза Сержант Колън, докато той и Ноби се приближаваха към Гилдията на Глупаците. — Стой плътно до стената, когато ударя чукчето, ясно?
Беше оформено като двойка изкуствени гърди, от онези, дето са страшно забавни за играчите на ръгби и за всички, на които чувството им за хумор е било отстранено по оперативен път. Колън похлопа бързо по него и после светкавично се скри на безопасно място.
Чу се вик, няколко изсвирвания на клаксон, кратка мелодия, която някой някъде сигурно е решил, че е много весела, едно малко резе се отмести в отвор над чукчето и бавно се появи яйчен пай на края на дървена дръжка. После ръчката се дръпна рязко и паят се разби в малка купчина до крака на Колън.
— Тъжно, нали? — подметна Ноби.
Вратата се отвори непохватно, но само на няколко инча и един малък клоун вдигна поглед към него.
— Тъй, тъй, тъй, защо дебеланкото почука на вратата?
— Не знам — машинално отговори Колън. — Защо наистина дебеланкото почука на вратата?
Те се гледаха един друг, оплетени в скеча.
— Това аз те попитах — укори го клоунът. Говореше с потиснат и безнадежден глас.
Сержант Колън се върна към здравия разсъдък.
— Сержант Колън, Нощна Стража — каза той, — а това тук е Ефрейтор Нобс. Дошли сме да говорим с някой относно мъжа, който… беше намерен в реката, ясно?
— О, да. Горкичкият Брат Бино. Май най-добре да влезете, тогава.
Ноби тъкмо се канеше да бутне вратата, когато Колън го спря и безмълвно посочи нагоре.
— Над вратата май има кофа с варов разтвор — каза той.
— Тъй ли? — учуди се клоунът.
Той беше много малък, с огромни ботуши, от които приличаше на едно голямо обратно Г. Лицето му беше наплескано с телесен цвят грим, върху който бяха изрисувани две големи начумерени вежди. Косата му беше направена от две стари четки, боядисани в червено. Не беше дебел, но някакъв обръч в панталоните му се предполагаше да го прави да изглежда забавно напомпан. Чифт гумени тиранти, така че панталоните му подскачаха нагоре-надолу, докато вървеше, представляваха още един елемент в цялостната картина на пълен и съвършен мискинин.
— Да — каза Колън. — Има.
— Сигурен ли сте?
— Определено.
— Съжалявам за това — каза клоунът. — Глупаво е, знам, но някак си по традиция. Чакайте малко.
Чу се как дотътрят подвижна стълба, а после дрънчене и ругатни.
— Така, хайде, влизайте.
Клоунът поведе напред през входния портал. Не се чуваше никакъв друг шум, освен шляпането на ботушите му по паветата. После като че го осени някаква мисъл.
