— Мислиш ли, че съществува нещо такова като престъпно съзнание?
Керът почти чуто се опита да осмисли това.
— Какво… искате да кажете като… господин Диблър „Сам Си Прерязвам Гърлото“ ли, сър?
— Той не е престъпник.
— Опитвали ли сте от неговия пай, сър?
— Искам да кажа… да… но… той просто географски се разклонява във финансовото полукълбо.
— Сър?
— Искам да кажа, че той просто се разминава с останалите хора относно положението на нещата. Като парите. Той мисли, че те всичките трябва да са в неговия джоб. Не, имах предвид…
Ваймс затвори очи и си помисли за дим от пури и пълни напитки, и лаконични гласове. Имаше хора, които крадяха пари от хората. Става. Това беше просто кражба. Но имаше хора, които, с една лесна дума, биха откраднали човечността от хората. Това беше нещо друго.
Работата беше в това… е добре де, той не харесваше джуджета и тролове. Но той никого не харесваше особено. Работата беше в това, че той всеки ден се движеше в тяхната компания и имаше право да не ги харесва. Работата беше в това, че никой дебел идиот нямаше правото да говори такива неща.
Той се втренчи във водата. Един от пилоните на моста беше точно под него, Анкх се всмукваше и клокочеше долу. Останките — дървени греди, клони, боклуци, — се бяха струпали в един вид мръсно плаващо островче. По него растяха дори гъбички.
Това, което можеше да му помогне тъкмо сега, беше бутилка от най-доброто на Беърхагър. Светът доплуваше на фокус, когато го погледнеше през дъното на бутилката.
Нещо друго изплува на фокус.
Учение за сигнатурите. Така го наричаха билкарите. Също както боговете слагат етикет „Използвай ме“ на растенията. Ако едно растение прилича на част от тялото, то е добро за болести, характерни за тази част. Има зъбна билка за зъби, далачна билка за… далак, очанка за очи… съществува дори гъба, наречена
Ваймс въздъхна.
— Керът, можеш ли да ми донесеш канджа, моля?
Керът проследи погледа му.
— Точно вляво на този пън, Керът.
— О, не!
— Съжалявам, но е точно това. Измъкни го, открий кой е бил, изготви рапорт за Сержант Колън.
Трупът беше на клоун. Щом Керът се покатери по купа и разчисти боклуците, той изплува с лице нагоре, с голяма, зелена усмивка, изрисувана върху физиономията му.
— Той е мъртъв!
— Заразно е, нали?
Ваймс погледна към ухиления труп. Не разследвай. Стой настрана. Остави го на Убийците и на скапания Куирк. Това са твоите заповеди.
— Ефрейтор Керът?
— Сър?
Това са твоите заповеди…
Е, по дяволите. За кого го мислеше Ветинари? Един вид войник, навит на пружина.
— Ще открием какво става тук.
— Да, сър!
— Каквото и да става. Ще открием.
Река Анкх сигурно е единствената река във вселената, върху която детективите могат да очертаят труп с тебешир.
Скъпи Серж. Колън,
Надявам се, че си добре. Времето е Чудесно. Това е един труп, който, ние извадихме от реката снощи, но не знаем кой е той, с изключение, че е член на Гилдията на Глупаците, наречен Бино. Сериозно е бил ударен по тила и известно време е бил пъхнат под моста, не е никак Хубава гледка. Капитан Ваймс казва да открием нещата. Той казва, че мисли, че е свързано с убийството на господин Хемърхок. Той казва да говорим с Глупаците. Казва, Направи Го. Освен това, прилагам ти, моля, Лист Хартия. Капитан Ваймс казва, пробвай я при Алхимиците…
Сержант Колън спря четенето за известно време, за да наругае всички алхимици.
… защото това е Озадачаващо Доказателство. Надявам се, че това те намира в Добро Здраве, Твой с Уважение, Керът Айрънфаундърсън, (ефр.)
Сержантът се почеса по главата. Какво по дяволите означаваше всичко това?
Точно след закуска двама старши шутове от Гилдията на Глупаците бяха дошли да вземат тялото. Трупове в реката… е, в това нямаше нищо кой знае колко необичайно. Но обикновено, клоуните не умираха така. В края на краищата, какво толкова имаше един клоун, дето си струва да му го откраднеш? Каква заплаха представляваше един клоун?
Колкото до алхимиците, да пукнеше, ако той би…
Разбира се, не беше длъжен. Вдигна поглед към новобранците. Все за нещо трябваше да послужат.
— Къди и Детритус… не отдавай чест! — имам малко работа за вас. Просто занесете този лист хартия в Гилдията на Алхимиците, ясно? И помолете някой от хахавелниците там да ви каже какво му говори това.
— Къде е Гилдията на Алхимиците, сержант? — попита Къди.
— На Улицата на Алхимиците, разбира се — каза Колън, — поне в момента. Но на ваше място, бих тичал, за да я заваря.
Гилдията на Алхимиците е срещу Гилдията на Комарджиите. Обикновено. Понякога е над нея, или пък под нея, или се разпада на парчета около нея.
От време на време питат комарджиите защо продължават да поддържат институцията си срещу една Гилдия, която по грешка на всеки няколко месеца вдига във въздуха Официалната си Зала, а те отговарят: „Прочетохте ли табелата на нашия вход, когато влизахте?“
Тролът и джуджето вървяха натам, като от време на време налитаха един върху друг по нарочна случайност.
— Все едно, ти, толкоз умен, той ми даде листа на мен?
— Ха! Че можеш ли да го прочетеш тогава? Можеш ли?
— Не, казвам, прочети го ти. Това се вика де-ле-ги-ръ-не.
— Ха! Не можеш да четеш! Не можеш да броиш! Глупав трол!
— Не глупав!
— Ха! Да? Всеки знае, че троловете не могат да броят дори до четири!14
— Плъхоядец!
— Колко пръста съм вдигнал? Ти ми кажи, Господинчо с Умни Камъни в Главата.
— Много — реши да опита Детритус.
— Ха-ха, не, пет. Големи неприятности ще си имаш, като ни плащат надниците. Сержант Колън ще рече, тоя глупав трол, той така и няма да разбере колко долара ще му дам! Ха! Ти как все пак успя да прочетеш обявата, че се търсят хора за Нощната Стража, а? Накара някой да ти я прочете ли?
— А ти как я прочете? Накара някой да те вдигне, че да я стигнеш ли?
Те стигнаха до вратата на Гилдията на Алхимиците.
