— Аз чукам. Моя работа!
— Аз ще почукам!
Когато господин Сендивоуг, секретарят на Гилдията, отвори вратата, се озова срещу едно джудже, което висеше на чукчето, а един трол го люлееше насам-натам. Той намести летателния си шлем.
— Да? — каза той.
Къди се пусна.
Детритус сбърчи масивни вежди.
— Ъъ. Ти, хахаво копеле, ти какво ще разбереш от това? — каза той.
Сендивоуг премести втренчения си поглед от Детритус към хартията. Къди се напъваше да заобиколи трола, който почти напълно препречваше вратата.
— Ама защо го обиждаш?
— Сержант Колън, той каза…
— Може да стане шапка от това — намеси се Сендивоуг, — или пък наниз от куклички, ако имам ножици…
— Това, което… колегата ми иска да каже, сър, е, дали бихте могли да ни помогнете в опитите ни относно прочитането на писанието върху този заподозрян лист хартия? — каза Къди. — Ей, много ме заболя!
Сендивоуг се вгледа в него.
— Вие от Стражата ли сте? — попита той.
— Аз съм Волнонаемен Полицай Къди, а това — посочи нагоре — е Опитващ се да бъде Волнонаемен Полицай Детритус —
Чу се тупване, после Детритус се строполи настрани.
— Той от отряда по самоубийствата ли е? — попита алхимикът.
— Само след минутка ще се съвземе. От отдаването на чест е. Доста му идва. Знаете ги троловете.
Сендивоуг сви рамене и се вгледа в писанието.
— Изглежда ми… познато. Виждал съм го някъде преди. Така… ти си джудже, нали?
— По носа познахте, нали? — попита Къди. — Винаги ме издава.
— Е, ние винаги се опитваме да бъдем от полза на обществото — каза Сендивоуг. — Влезте.
Заострените с железни връхчета ботуши на Къди изритаха Детритус обратно в полусъзнание и той се помъкна тежко след тях.
— Защо ви е, ъ-ъ… защо ви е летателният шлем, господине? — попита Къди, докато вървяха по коридора. Навсякъде около тях се носеше шум от коване. Обикновено Гилдията непрекъснато се строеше отново.
Сендивоуг завъртя очи.
— Топки, топки за билярд, всъщност.
— Познавах един човек, който играеше така — сговорчиво каза Къди.
— О, не. Господин Силвърфиш е добър стрелец. Всъщност, в това май се оказва проблемът.
Къди отново погледна летателния шлем.
— Слоновата кост, нали виждате.
— А! — каза Къди, без да вижда. — Слонове, значи?
— Слонова кост без слонове. Видоизменена слонова кост. Разумно търговско начинание.
— Аз пък си мислех, че работите върху златото.
— А, да. Разбира се, вие, хора, знаете всичко за златото.
— О, да — съгласи се Къди, все още разсъждавайки върху фразата „вие, хора“.
— Златото — замислено промълви Сендивоуг, — се оказва малко капризно…
— От колко време се опитвате?
— Триста години.
— Това е доста време.
— Но ние работим върху слоновата кост само от една седмица и много добре върви! — бързо добави алхимикът. — С изключение на няколко странични ефекта, които ние без съмнение скоро ще можем да отстраним.
Той отвори врата.
Беше голяма стая, прекалено обзаведена с обичайните лошо проветрени пещи, редици бълбукащи тигели и един препариран алигатор. Неща плуваха в буркани. Въздухът миришеше на ограничена продължителност на живота.
Доста оборудване беше отместено, обаче, за да направи място на маса за билярд. Половин дузина алхимици стояха наоколо в пози на хора, готови да побегнат.
— Третата за тази седмица — мрачно обясни Сендивоуг и кимна към една фигура, надвесена над щека. — Ъ-ъ, господин Силвърфиш… — започна той.
— Тихо! Играта започна! — отсече старшият алхимик, примижал срещу бялата топка.
Сендивоуг погледна към таблото с резултатите.
— Двайсет и една точки. Честна дума. Може би добавяме точно необходимото количество камфор към нитроцелулозата в края на краищата…
Нещо щракна. Билярдната топка се отърколи нататък, отскочи от ръба…
… и после се ускори. От нея се вдигна бял пушек, когато тя се понесе към невинна купчина от червени топки.
Силвърфиш поклати глава.
— Нестабилно — отсъди той. — Всички
Всички в стаята залегнаха, с изключение на двамата Нощни Стражи, единият от които беше предварително залегнал, така да се каже, а другият изоставаше няколко минути след събитията.
Черната топка подскочи върху стълб от пламък, изсвистя покрай лицето на Детритус, като остави след себе си димна следа, после разби прозорец. Зелената топка стоеше на едно място, но яростно се въртеше. Останалите топки се блъскаха напред-назад, като от време на време избухваха в пламък или правеха карамбол в стените.
Една от червените удари Детритус между очите, изви се обратно върху масата, заби се в средната дупка и после експлодира.
Настъпи тишина, с изключение на спорадичния пристъп на кашлица. Силвърфиш се появи през мазния дим и с трепереща ръка промени резултата с една резка на горящия край на щеката си.
— Едно. Е, добре. Да се върнем при тигела. Някой да поръча нова маса за билярд…
— ’ме извините — каза Къди, като го ръгна в коляното.
— Кой е там?
— Тук долу!
Силвърфиш погледна надолу.
— О! Ти джудже ли си?
Къди го изгледа с празен поглед.
— Ти великан ли си? — попита той.
— Аз? Разбира се, че не.
— А! Тогава аз значи трябва да съм джудже, да. А това зад мен е трол — каза Къди.
Детритус се стегна в нещо, което приличаше на стойка „мирно“.
— Дойдохме да видим дали можете да ни кажете какво има на тоя лист — каза Къди.
— Ъхъ — потвърди Детритус.
Силвърфиш погледна към листа.
— О, да — каза той, — от нещата на Леонард. Е, и?
— Леонард? — повтори Къди и изгледа свирепо Детритус. — Запиши това — излая той.
— Леонард от Куирм — обясни алхимикът.
Къди все още изглежда не разбираше.
— Никога ли не си го чувал? — попита Силвърфиш.
— Не мога да кажа, че съм, сър.
— Аз пък си мислех, че всеки знае за Леонард да Куирмски. Малко чалнат. Но и гений.
