— Всеки трябва да го опита поне веднъж — каза Керът. Той явно се замисли върху това. — Повечето хора го правят — добави той.19
Три минути и половина след като се събуди, Капитан Самюел Ваймс, Нощна Стража, се изкатери по последните няколко стъпала към покрива на градската опера, пое си дълбоко дъх и се издрайфа
После се облегна на стената, като неопределено размаха арбалета пред себе си.
На покрива нямаше никой друг. Имаше само ламарина, която се простираше нататък и попиваше утринната слънчева светлина. Вече беше почти твърде горещо, за да се движи.
Когато се почувства малко по-добре, той поогледа наоколо между комините и таванските прозорци. Но имаше една дузина пътища за надолу и поне хиляда места, където да се скриеш.
Оттук виждаше право в стаята си. Впрочем виждаше в стаите на по-голямата част от града.
Катапулт… не…
Е, добре. Поне е имало свидетели.
Той се приближи до края на покрива, после надникна надолу.
— Ей, ти, там.
Примижа. Надолу имаше още шест етажа и не беше гледка за наскоро изпразнен стомах.
— Ъъ… не бихте ли се качили тук горе, моля? — помоли той.
— ’Ногу си праф.
Ваймс се отдръпна назад. Чу се стържене на камък и един водоливник се преметна с мъка през парапета, движеше се като евтин механизъм.
Той не знаеше много за водоливниците. Веднъж Керът беше разправял нещо колко са чудесни, урбанистичен тролски вид, който развил симбиотична връзка с канавките, и се беше възхищавал на начина, по който засмукват отходната вода в ушите си и я изливат през фино решето на устата си. Те бяха може би най-странният вид на Диска.21
Знаеше се, че не са много птиците, които гнездят по сградите, колонизирани от водоливници, но обикновено прилепи кръжаха около тях.
— Как се казваш, приятелче?
— ’орниз-атвисн’л-ат-иоука’а-ули’а.
Ваймс задвижи устни, докато запълваше наум всички онези звуци, които се губеха на създание, устата на което постоянно е отворена. „Корниз-надвиснал-над-Широката-Улица“. Самоличността на един водоливник беше интимно свързана с нормалното му местоположение, точно като закотвена.
— Е, Корниз, знаеш ли аз кой съм?
— Уф! — кисело каза водоливникът.
Ваймс кимна. Той седи тук горе във всякакво време, като си напъва ушите за какво ли не, помисли си той. Хора като него нямат претъпкан личен тефтер с адреси. Даже морските миди излизат повече сред хора.
— Аз съм Капитан Ваймс от Нощната Стража.
Водоливникът наостри огромни уши.
— Аа. И аотиш ъ Ос’ин Ерът?
Ваймс налучка и това изречение, после примига.
— Ти познаваш Ефрейтор Керът?
— О, ’аа. Ееки нава Ерът.
Ваймс изсумтя. Аз съм израснал тук, мислеше си той, а когато вървя по улицата, всеки пита: „Кой е този начумерен кучи син?“ Керът е тук едва от няколко месеца и всички го познават. И той познава всички. Всички го харесват. Това би ме ядосало, само той да не беше толкова симпатичен.
— Ти живееш тук горе — каза Ваймс, заинтригуван, въпреки по-належащия проблем на главата му, — откъде познаваш Ерът… Керът?
— Ой ива ук оня-ога нъ ахотки дъ исти.
— Ъй ли?
— Еено.
— Някой друг да се е качвал тук? Току-що?
— Еено.
— Видя ли кой беше?
— Ох. Ъъпи и на лъватъ. И нъ паави ойе-ерк. Ас иях у ъ бя-а по О-ло-ърн-а-ица.
Холофърнова Улица, преведе Ваймс. Който и да е бил, вече беше далеч.
— И и-аше ъчка — обади се Корниз. — Ъчка а ойерерки.
— Какво?
— Ойерерк. Ии ох? Ряс! Бум! Скри! Везди! Ряс!
— О, фойерверки.
— Еено. Очно ова азъх.
— Пръчка за фойерверки? Като… като за изстрелване на ракети?
— Ох, иях акво! Ъчка, ии аочваш, яя ика УМ!
— Ти я насочваш и тя вика „бум“?
— Еено!
Ваймс се почеса по главата. Звучеше като магьоснически жезъл. Но те не гърмяха.
— Е… благодаря. Беше… огу оле-зен.
Той тръгна обратно към стълбите.
Някой се опита да го убие.
И Патрицият го предупреди да не разследва кражбата от Гилдията на Убийците. Кражба, каза той.
Дотогава Ваймс дори не беше сигурен, че изобщо е имало кражба.
И после, разбира се, съществуват законите на случайността. Те играят далеч по-важна роля в полицейските процедури, отколкото разказната причинно-следственост би искала да признае. За всяко едно убийство, разкрито от внимателното откриване на жизненоважен отпечатък от крак или фас от цигара, стотици са се проваляли, защото вятърът е подухнал няколко листенца не накъдето трябва или пък предишната нощ не е валяло. Толкова много престъпления се разкриват от щастливата случайност — от произволното спиране на кола, от подочута забележка, от някой от подходящата националност, който се случва да е на пет мили от сцената на престъплението без алиби…
Дори и Ваймс знаеше за силата на случайността.
Сандалът му издрънча в нещо метално.
— А това — каза Ефрейтор Керът, — е известната възпоменателна арка, която възвеличава Битката при Крамхорн. Ние сме победили, струва ми се. Има над деветдесет статуи на известни воини. Нещо като забележителност.
— Трябвало е да вдигнат статуя на счетоводителите — отсъди кучешки глас зад Ангуа. — Първата битка във вселената, където врагът е бил придуман да си продаде оръжието.
— Е, къде е тогава? — попита Ангуа, като продължаваше да не обръща внимание на Гаспод.
— А. Да. В това е проблемът — каза Керът. — Извинете ме, господин Скант. Това е господин Скант. Официален Пазач на Паметниците. Съгласно древна традиция, заплатата му е един долар на година и кат нови дрехи на всяка Прасоколеда.
На кръстопътя на столче седеше стар мъж, нахлупил шапка над очите си. Той я вдигна нагоре.
— ’р ден, господин Керът. Сигурно ще искате да видите триумфалната арка, нали?
— Да, моля. — Керът се обърна пак към Ангуа. — За съжаление същинската практическа изработка е била възложена на Адски Глупавия Джонсън.
Старецът най-после извади малка картонена кутия от джоба си и благоговейно отвори капака.
— Къде е?
— Ето тук — каза Керът. — Зад това парченце вата.
— О!
— Опасявам се, че за господин Джонсън точните измервания са били нещо, което се случва на другите
