— Откъде знаеше, че тук има мъртвец?
— Аз… просто имах предчувствие.
Просяците се върнаха, толкова обезкуражени, че половин дузина от тях се опитваха да носят парче въже.
Керът заби гвоздея в рамката под счупения прозорец, за да закрепи единия край на въжето. Той забучи ножа си в жлеба и прикрепи другия край на въжето към него. После легна и нагласи въжето.
— Божичко.
— Какво има?
— Трябва да е дошъл от покрива на операта.
— Да? Така ли?
— Това е на повече от двеста ярда оттук.
— Да?
— Нещото… се е забило един инч в дъбовия под.
— Ти изобщо… познаваше ли… момичето? — попита Ангуа и се засрами от въпроса си.
— Всъщност не.
— Аз пък си мислех, че познаваш всички.
— Тя беше някой, когото просто съм срещал тук. Градът е пълен с хора, които просто срещаш тук- там.
— Защо са им на просяците слуги?
— О, миличка, нали не мислиш, че косата ми става така от само себе си, а?
На вратата се появи привидение. Лицето му представляваше купчина от язви. Имаше брадавици, а те си имаха свои брадавици, и те пък свои. Може и да беше жена, но беше трудно да се каже под етажите и пак етажите дрипи. Гореспоменатата коса изглеждаше така, сякаш е била накъдрена от ураган. Със захарен петмез по пръстите.
После то се изправи.
— О! Ефрейтор Керът. Не знаех, че си ти.
Сега гласът беше нормален, без следа от хленч или мрънкане. Фигурата се обърна и стовари тоягата си силно върху нещо в коридора.
— Непослушно момче, Олигавен Сидни! Можеше да кажеш мене, че туй Ефрейтор Керът!
— Арргх!
Фигурата измарширува в стаята.
— А коя я приятелката ти, господин Керът?
— Това е Волнонаемен Полицай Ангуа. А това е Кралица Моли на Просяците.
Поне веднъж, забеляза Ангуа, някой не беше изненадан да срещне жена в Стражата. Кралица Моли й кимна като една работеща жена на друга. Гилдията на Просяците беше не-работодател, даващ еднакви шансове и за двата пола.
— Добър ви ден. Дали не бихте могли да заделите мене десет хиляди долара за една малка резиденцийка, а?
— Не.
— Само питах.
Кралица Моли ръгна наметалото.
— Какво е било, ефрейтор?
— Мисля, че е нов вид оръжие.
— Чухме как стъклото се разби и ето я на. Защо ли някой би искал да я убие?
Керът погледна към кадифеното наметало.
— Чия стая е това?
— Моята. Това е моята съблекалня.
— Тогава, който и да го е направил, не се е целил в нея. Било е за теб, Моли. „Някои в дрипи, някои в парцали, и само някои в кадифено наметало“… в Устава ви е, нали? Официалната дреха на старши просяка. Най-вероятно не е могла да устои да види как би й отивало. Подходящата дреха, подходящата стая. Неподходящият човек.
Моли закри устата си с ръка, подлагайки се на риска от мигновено отравяне.
— Поръчково убийство?
Керът поклати глава.
— Не ми изглежда така. Те обичат да го правят отблизо. Това е грижовна професия — добави той горчиво.
— Какво трябва да направя?
— Да погребете горкичкото ще е добро начало. — Керът завъртя металния куршум между пръстите си. После го подуши.
— Фойерверки.
— Да — потвърди Ангуа.
— А вие какво ще направите? — попита Кралица Моли. — Вие сте Стражи, нали така? Какво става? Вие какво ще направите?
Къди и Детритус маршируваха по Фидрова Улица. От двете й страни бяха наредени работилници за щавене на кожи, пещи за тухли и складове за дървен материал. Това по принцип не се считаше за красив пейзаж, поради което, подозираше Къди, им бяха възложили да я надзирават, че „да опознаят града“. Разкарваше ги от пътя. Сержант Колън мислеше, че те замърсяват пейзажа наоколо само с присъствието си.
Не се чуваше никакъв друг шум, освен дрънченето на ботушите му и тропането на масивните юмруци на Детритус по земята.
Най-сетне Къди каза:
— Само искам да знаеш, че не ми харесва да съм в един екип с теб повече, отколкото на теб.
— Добре!
— Но ако ще трябва да го правим като хората, най-добре да направим някои промени, ясно?
— Като например?
— Като например това, че е смехотворно да не можеш дори да броиш. Знам, че троловете могат да броят. Ти защо не можеш?
— Мога да броя!
— Колко пръста ти показвам тогава?
Детритус примижа.
— Два?
— Добре. А сега колко пръста съм вдигнал?
— Два… и един повече…
— Така че два и един повече е?…
Детритус придоби сащисан вид. Това беше несигурната почва на висшата математика.
— Две и още едно е три.
— Две и още едно е три.
— А сега колко?
— Два и два.
— Това прави четири.
— Четири-ри.
— А сега колко?
Къди пробва с осем пръста.
— Два-пъти-по-четири.
Къди видимо се изненада. Беше очаквал „много“ или може би „множество“.
— Колко е два-пъти-по-четири?
— Две и две и две и две.
