хора.
Господин Скант затвори капака.
— Той е направил също така Куирмския Мемориал, Висящите Градини на Анкх, както и Колоса на Морпорк — каза Керът.
— Колосът на Морпорк? — каза Ангуа.
Господин Скант вдигна кокалест пръст.
— А! — каза той. — Не си отивайте. — Той се запотупва по джобовете. — Тук е някъде.
— Този човек никога ли не е проектирал нещо полезно?
— Е, всъщност проектирал е декоративен прибор за сервиране за Лудия Лорд Снапкейс — отвърна Керът, докато се отдалечаваха.
— Успял ли е да го докара вярно?
— Не съвсем. Но има един интересен факт: в солницата живеят четири семейства, а съдчето за черния пипер използваме като склад за зърно.
Ангуа се усмихна. Интересни факти. Керът беше пълен с интересни факти за Анкх-Морпорк. Ангуа усещаше как неловко се носи по повърхността на морето, което представляваха. Да вървиш по улицата с Керът беше като да си на три екскурзии с гид, събрани заедно.
— А това — каза Керът, — е Гилдията на Просяците. Те са най-старата Гилдия. Малко хора знаят това.
— И вярно ли е?
— Хората мислят, че може би Глупаците или Убийците са най-стари. Питай когото щеш. Ще ти каже: „Най-старата Гилдия в Анкх-Морпорк сигурно е или Гилдията на Глупаците, или Гилдията на Убийците.“ Но не са. Те са доста по-отскоро. А Гилдия на Просяците има от векове.
— Наистина ли? — попита Ангуа немощно.
През последния час научи за Анкх-Морпорк повече, отколкото всеки разумен човек би пожелал да знае. Тя смътно подозираше, че Керът се опитва да я ухажва. Но вместо обичайните цветя или шоколад, той сякаш се опитваше да й поднесе за подарък града.
И въпреки всичките си превъзходни инстинкти, тя ревнуваше. От един град! О, богове, та аз го познавам едва от два дена!
Беше от начина, по който той понасяше града. Човек всеки миг го очакваше да избухне в някоя от онези песнички, дето имат подозрителни рими и изрази като: „моят град“ и „искам да съм част от него“; от онези песни, дето хората танцуват по улицата и дават на певеца ябълки и се присъединяват към него, а една дузина долнопробни танцьорки внезапно показват удивителни хореографски умения, и всички се държат като сърдечни любящи граждани, вместо пагубните, зли, егоцентрични индивиди, каквито се подозират, че са. Но въпросът беше в това, че ако Керът подхванеше песен и танц, хората наистина биха се присъединили. Керът можеше да прикотка и кръг от побити камъни да се подредят зад него и да изтанцуват румба.
— В главния вътрешен двор има някои много интересни стари скулптури — каза той. — В това число и една много хубава на Джими, Бога на Просяците. Ще ти я покажа. Няма да имат нищо против.
Той потропа на вратата.
— Няма нужда — каза Ангуа.
— Никакъв проблем…
Вратата се отвори.
Ноздрите на Ангуа се разшириха. Усети мирис…
Един просяк огледа Керът от глава до пети. Устата му зина.
— Ти си Лепкавия Майкъл, нали? — попита Керът весело.
Вратата се затръшна.
— Е, това не беше много дружелюбно — каза Керът.
— Вони, нали? — обади се гаден тих гласец някъде иззад Ангуа.
Въпреки че не беше в настроение да признае присъствието на Гаспод, тя установи, че кима. Макар че просяците представляваха цял коктейл от миризми, втората най-силна беше тази на страха, а най-силната от всички беше на кръвта. Усещането за нея я караше да закрещи.
Зад вратата се понесе глъчка от гласове, после тя се отвори отново.
Този път стояха цяла тълпа просяци. Всичките се бяха втренчили в Керът.
— Добре, ваша чест — каза човекът, приветстван като Лепкавия Майкъл, — предаваме се. Вие откъде знаете?
— Откъде знаем к… — започна Керът, но Ангуа го сръга.
— Някой е бил убит тук.
— Тя коя е? — попита Лепкавия Майкъл.
— Волнонаемен Полицай Ангуа е човек от Нощната Стража — каза Керът.
— Ха, ха — каза Гаспод.
— Трябва да кажа, че вие ставате все по-добри, момчета — каза Лепкавия Майкъл. — Открихме горкичкото едва преди няколко минути.
Ангуа усещаше как Керът се кани да си отвори устата и да попита: „Кого?“ Сръга го отново.
— Най-добре ни заведете — каза тя.
То се оказа, че е…
… най-малкото, то се оказа, че е тя. В застлана с дрипави черджета стая на най-горния етаж.
Ангуа коленичи до тялото. Сега много ясно личеше, че е тяло. Определено не беше човек. Хората обикновено имаха повече глава на раменете си.
— Защо? — попита тя. — Кой би направил такова нещо?
Керът се обърна към просяците, скупчени до вратата.
— Коя беше?
— Летис Нибс — обясни Лепкавия Майкъл. — Тя беше просто прислужницата на Кралица Моли.
Ангуа хвърли поглед към Керът.
— Кралица?
— Те понякога наричат старши просяка крал или кралица — каза Керът, който дишаше тежко.
Ангуа придърпа кадифеното наметало на прислужницата върху тялото.
— Просто прислужницата — промърмори.
Насред пода имаше цяло огледало или поне рамката от такова. Парчета стъкло бяха пръснати като пайети около нея.
Както и стъклото от един прозорец.
Керът ритна няколко късчета настрана. На пода имаше жлеб и нещо метално се беше забило в него.
— Лепкав Майкъл, нуждая се от гвоздей и малко въже — нареди Керът много бавно и внимателно.
Очите му не се откъсваха от точката метал. Като че ли всеки миг очакваше тя да направи нещо.
— Аз не мисля, че… — започна просякът.
Керът посегна, без да обръща глава, и го вдигна за мърлявата яка без видимо усилие.
— Парче въже — повтори, — и гвоздей.
— Да, Ефрейтор Керът.
— А останалите, вие, се разкарайте — каза Ангуа.
Те се опулиха насреща й.
— Направете го! — изкрещя тя, като стисна юмруци. — И стига сте се блещили в нея!
Просяците се изпариха.
— Ще мине доста време, докато донесат въжето — каза Керът, като поизрита малко стъкло настрани. — Ще трябва да го изпросят от някого, нали разбираш.
Той си извади ножа и започна внимателно да копае в дъските по пода. Най-накрая, изрови един метален куршум, сплескан леко от минаването си през прозореца, огледалото, дъските на пода и през определени части от покойната Летис Нибс, които никога не са били предназначени да видят дневна светлина.
Запремята го в ръка.
— Ангуа?
— Да?
