Къди наклони глава на една страна.
— Хмм… Добре. Два пъти по четири е нещо, което се казва осем.
— Осъм.
— Знаеш ли — каза Къди, подлагайки трола на дълъг, критичен поглед, — ти може и да не си чак толкова глупав, колкото изглеждаш. Това не е трудно. Да помислим. Искам да кажа… аз ще помисля, а ти можеш да се присъединиш, след като научиш думите.
Ваймс затръшна вратата на Наблюдателницата след себе си. Сержант Колън вдигна поглед от писалището си. Имаше самодоволно изражение.
— Какво става, Фред?
Колън си пое дълбоко дъх.
— Интересни неща, капитане. Аз и Ноби предприехме малко разследване към Гилдията на Глупаците. Написал съм го всичкото, дето го открихме. Всичко е тук. Добър рапорт.
— Чудесно.
— Всичко е написано, погледни. Както си му е редът. Пунктуация и всичко.
— Браво.
— Със запетайки и всичко, виж.
— Сигурен съм, че ще ми е много приятно, Фред.
— А и оне… Къди и Детритус също са открили нещо. Къди също е направил рапорт. Но няма толкова много препинателни знаци като в моя.
— Колко време съм спал?
— Шест часа.
Ваймс се опита да направи умствено място за всичко това, но не успя.
— Трябва да сложа нещо в себе си — каза той. — Малко кафе или нещо друго. И после светът някакси ще се пооправи.
Ако някой вървеше по Фидрова Улица, би видял един трол и едно джудже, които очевидно си крещяха един на друг въодушевено.
— Две-по-трийсет и две, и осем, и едно!
— Виждаш ли? Колко тухли има в тая купчина?
Пауза.
— Шестнайсет, осем, четири, една!
— Спомняш ли си какво казах за деленето на осем-и-две?
По-дълга пауза.
— Два-йсет и девет…?
— Точно така!
— Точно така!
— Можеш да го направиш!
— Мога да го направя!
— Ти си феномен по смятането на две!
— Аз съм феномен по смятането на две!
— Ако можеш да смяташ до две, значи можеш да смяташ всичко!
— Ако мога да смятам до две, значи мога да смятам всичко!
— И тогава светът е твоето мекотело!
— Моето мекотело! Какво е мекотело?
Ангуа трябваше да подтичва, за да не изостава от Керът.
— Няма ли да погледнем в сградата на операта?
— По-късно. Който и да е бил горе, ще си е тръгнал далеч преди ние да стигнем там. Трябва да кажем на капитана.
— Мислиш, че е била убита от същото нещо както Хемърхок?
— Да.
— Това са… деветъ-ъ птици.
— Точно така.
— Това е… един мост.
— Така.
— Това са… четири… десет лодки.
— Хубаво.
— Това са… хиляда. Три сто. Шей-сет. Четири тухли.
— Браво.
— Това са…
— Бих си починал малко сега на твое място. Нали не искаш да изхабиш всичко с броене…
— Това е… един мъж, който бяга…
— Какво? Къде?
Кафето на Шам Харга беше като разтопено олово, но имаше едно предимство: когато го изпиеше човек, обземаше го онова преизпълващо чувство на облекчение, че е стигнал до дъното на чашата.
— Това — каза Ваймс, — беше адски ужасно кафе, Шам.
— Така е — потвърди Харга.
— Искам да кажа, че в живота си съм изпил много лошо кафе, но това… това беше все едно прокарвам коса по езика си. Колко време е вряло?
— Днес коя дата сме? — попита Харга, докато бършеше чаша. Той по принцип бършеше чашите. Никой никога не разбираше какво се случва с чистите.
— Петнайсти август.
— Коя година?
Шам Харга се усмихна или поне раздвижи разните мускули около устата си. Шам Харга беше държал успешно закусвалня в продължение на много години, само като се усмихваше винаги, като никога не отпускаше кредит и като си даваше сметка, че повечето от клиентите му искат храна, правилно балансирана между четирите хранителни групи: захар, нишесте, мазнина и препечени хрускави парченца.
— Искам две яйца — каза Ваймс, — жълтъците им да са наистина твърди, но белтъците да са толкова рохки, че да капят като захарен сироп. И искам бекон, оня специалния, покрит целия с кокалени бучки и кандилкаща се мазнина. И филия пържен хляб. От онзи, дето кара артериите ти да задрънчат, само като го видят.
— Трудна поръчка.
— Вчера се справи. И ми дай още малко кафе. Черно като полунощ при лунно затъмнение.
Харга изглежда се изненада. Това не беше в стила на Ваймс.
— Че това колко черно е?
— О, доста черно, струва ми се.
— Не е задължително.
— Какво?
— В безлунна нощ има повече звезди. Близко е до акъла. Повече изпъкват. В безлунна нощ може да е доста светло.
Ваймс въздъхна.
— Облачна безлунна нощ? — подсказа той.
Харга внимателно погледна в каничката за кафе.
— Купеста или переста?
— Не те разбрах?
— Светлините на града се отразяват в купестите облаци, защото са ниско над земята, нали разбираш.
