— Защо Убийците? — попита Колън. — Те пък защо биха убили клоун?
Боффо придоби виновно изражение.
— Не съм казвал такова нещо!
Колън го изгледа свирепо.
— Определено става нещо странно, господин Боффо.
Клоунът се огледа, като че ли всеки миг очакваше яйчен пай за отмъщение.
— Намерете носа му — просъска той. — Само му намерете носа. Горкия му нос!
Вратата се затръшна с трясък.
Сержант Колън се обърна към Ноби.
— Веществено доказателство А имаше ли си нос?
— Да, Фред.
— Тогава какво бяха тия приказки?
— Откъде да знам. — Ноби почеса един многообещаващ цирей. — Може би говореше за изкуствен нос. Сещаш се. Онези червените, на ластик? Онези — каза Ноби, като направи гримаса, — дето си мислят, че са смешни. Такъв нямаше.
Колън потропа на вратата, като се погрижи да се отстрани от пътя на всякакви адски забавни глупави шеги, които биха се изсипали отгоре.
Прозорчето се отмести.
— Да? — изсъска Боффо.
— Ти изкуствения му нос ли имаше предвид? — попита Колън.
— Истинския! А сега се разкарайте!
Прозорчето се затръшна обратно.
— Побъркан — каза Ноби твърдо.
— Бино имаше истински нос. На теб стори ли ти се нещо не както трябва? — попита Колън.
— Не. Имаше две дупки на него.
— Е, не разбирам от носове — каза Колън, — но или Брат Боффо страшно греши, или става нещо съмнително.
— Като какво например?
— Е, Ноби, ти си това, което мога да нарека войник от кариерата, нали така?
— Точ’, Фред.
— Колко пъти си разжалван позорно?
— Много — отвърна Ноби гордо.
— Бил си на много бойни полета, нали?
— Дузини.
Сержант Колън кимна.
— Значи виждал си много трупове, нали, когато си се грижил за падналите…
Ефрейтор Нобс кимна. И двамата знаеха, че „грижа“ означава обиране на личните скъпоценности и свиване на ботушите им. В много далечни бойни полета, последното нещо, което много смъртно ранени врагове виждаха, беше Ефрейтор Нобс, упътил се към тях с чувал, нож и пресметливо изражение на лицето.
— Срамота е да се прахосват добрите неща — потвърди Ноби.
— Забелязал си как мъртвите тела стават… по-мъртви.
— По-мъртви от мъртви?
— Знаеш. По като трупове — каза Сержант Колън като експерт по съдебна медицина.
— Че се вкочанясват и стават морави и подобни ли?
— Точно така.
— А после един вид отпуснати и леки…
— Да, така…
— Става по-лесно да им свалиш пръстените, обаче…
— Въпросът, Ноби, е в това, че можеш да кажеш колко стар е един труп. Онзи клоун, например. Ти го видя, също както и аз. Какво би казал ти?
— Около пет стъпки и девет пръста, бих казал. Ботушите му не ми станаха, знам това. Твърде широки бяха.
— Питах от колко време е мъртъв?
— Два дена. Личи си, понеже има…
— Е, как тогава Боффо го е видял вчера сутринта?
Те продължиха да крачат нататък.
— Труден въпрос — призна си Ноби.
— Прав си. Очаквам капитанът много да се заинтригува.
— Може да е бил зомби?
— Не бих казал.
— Никога не съм понасял зомбита — размишляваше Ноби.
— Наистина ли?
— Винаги е толкова трудно да им задигнеш ботушите.
Сержант Колън кимна към един минаващ просяк.
— Още ли се занимаваш с народни танци в почивните нощи, Ноби?
— Да, Фред. Упражняваме „Събиране на Сладки Люляци“ тази седмица. Има една много сложна двойна пресечена стъпка.
— Ноби, ти определено си човек, който се оправя с всички части.
— Само ако не мога да им сваля пръстените, Фред.
— Това, което имам предвид, е, че представляваш любопитно раздвоена личност.
Ноби ритна малко, мърляво куче.
— Пак ли четеш книги, Фред?
— Трябва да си подобрявам мозъка. Заради тези новобранци е. Половината време Керът си е заровил носа в някоя книга, Ангуа знае думи, дето трябва да ги търся в речника, а даже и дребосъкът е по-умен от мен. Те все „уринират“, а не пикаят. Аз определено съм малко ненадарен в областта на главата.
— По-умен си от Детритус — утеши го Ноби.
— И аз така си казвам: „Фред, каквото и да се случи, ти си по-умен от Детритус“. Но после си казвам: „Фред, даже и маята е по-умна от него“.
Той се отвърна от прозореца.
Така значи. Проклетата Нощна Стража!
Онзи проклет Ваймс! Точно неподходящият човек на неподходящото място. Защо не се поучи от историята? Измяната е в самите му гени! Един град как би могъл да функционира както трябва, ако някой такъв се пъха навсякъде? Стражата не беше за това. Нощните Стражи се предполагаше да изпълняват това, което им се каже, и да се грижат останалите хора също да изпълняват.
Някой като Ваймс можеше да обърка нещата. Не защото беше умен. Един умен Нощен Страж беше противоречие. Но чистата случайност можеше да причини неприятности.
Исчезналото лежеше на масата.
— Какво да правя с Ваймс?
Убий го.
Ангуа се събуди. Беше почти пладне, тя беше в собственото си легло в къщата на госпожа Кейк, а някой чукаше на вратата.
— Ммм? — каза тя.
— Ас не знам. Да го отпратя ли да си върви? — каза един глас от около нивото на ключалката.
Ангуа размисли бързо. Останалите обитатели я бяха предупредили за това. Тя си чакаше репликата.
