Ангуа се усмихна въпреки отчаянието си.
Те излязоха в омекналата горещина на вечерта. Инстинктивно, Керът влезе в полицейска крачка.
— Много стара улица е това. Казват, че под нея имало подземен поток. Чел съм го. Ти какво мислиш?
— Наистина ли ти харесва да вървиш? — попита Ангуа, влизайки в такт.
— О, да. Има много интересни улички и исторически сгради да се видят. Често в почивните дни се разхождам.
Тя го погледна в лицето. О, богове, помисли си.
— Защо си постъпил в Стражата?
— Баща ми каза, че това ще ме направи човек.
— Явно така е станало.
— Да. Това е най-хубавата работа, която може да съществува.
— Наистина ли?
— О, да. Знаеш ли какво означава „полицай“?
Ангуа сви рамене.
— Не.
— Означава „човек на полиса“. Това е стара дума за град.
— Да?
— Четох го в една книга. Човек на града.
Тя го погледна крадешком отстрани. Лицето му блестеше на светлината от една факла на уличния ъгъл, но имаше и някакъв свой вътрешен блясък.
Той се гордее. Тя си спомни клетвата.
Гордее се, че е в шибаната Стража, за бога…
— А ти защо постъпи? — попита той.
— Аз ли? О, аз… аз обичам да ям редовно и да спя на закрито. Както и да е, няма кой знае какъв голям избор, нали? Трябваше или да направя това, или да стана… ха!… шивачка.12
— А ти не си много добра в шиенето?
Острият поглед на Ангуа не откри нищо друго, освен откровена невинност в лицето му.
— Да — предаде се тя, — точно така. И тогава видях плаката. — „Градската Стража се нуждае от хора! Бъди мъж в Градската Стража!“ Така че реших да опитам. В края на краищата, можех само да спечеля.
Тя почака да види дали той и това няма да разбере. Не се получи.
— Сержант Колън написа обявата — каза Керът. — Той е малко праволинеен в мисленето.
Той подуши.
— Надушваш ли нещо? — попита той. — Мирише като… малко като че ли някой си е изхвърлил старото клозетно чердже?
— О, много ти благодаря — обади се един глас ниско долу, някъде в тъмнината. — О, да. Много ти благодаря. Това е много… как му се викаше… от твоя страна. Старото клозетно чердже. О, да.
— Нищо не надушвам — излъга Ангуа.
— Лъжкиня — ухапа я гласът.
— Нито чувам.
Ботушите на Капитан Ваймс му казваха, че се намира на Скуун Авеню. Краката му ходеха по своя собствена воля; съзнанието му беше другаде. Всъщност част от него се разтваряше леко в най-добрия нектар на Джимкин Беърхагър.
Само да не бяха се държали толкова адски учтиво! През живота си той беше видял известен брой неща, които винаги се опитваше, без успех, да забрави. До този момент начело в списъка би сложил озоваването срещу сливиците на гигантски дракон, който си поема дъх с намерението да го превърне в малка купчина мръсни въглени. Той все още се събуждаше потен при спомена за малката разгаряща се светлинка. Но сега Ваймс се ужасяваше, че този спомен ще бъде изместен от спомена за всички тези безчувствени лица на джуджета, които го гледат учтиво, и от усещането, че думите му пропадат в дълбока яма.
В края на краищата, какво можеше да каже той? „Съжалявам, че е мъртъв — и това е официално. Назначаваме най-лошите си хора да работят по случая?“
Къщата на покойния Пр’роден Хемърхок беше пълна с джуджета — мълчаливи, късогледи, учтиви джуджета. Новината се беше разпространила. Той не казваше никому нищо ново. Много от тях държаха оръжие. Господин Силният-в-ръката беше там. Капитан Ваймс и по-рано беше говорил с него относно речите му по темата за нуждата от раздробяването на всички тролове на малки късчета и използването им за направа на пътища. Но сега джуджето не говореше нищо. Просто изглеждаше самодоволно. Във въздуха се носеше тиха, учтива заплаха, която казваше: „Ще те изслушаме. После ще направим каквото решим.“
Той даже не беше сигурен коя точно е госпожа Хемърхок. Всичките му изглеждаха еднакви. Когато му я представиха — с шлем, с брада, той получи учтиви, уклончиви отговори. Не, тя била заключила работилницата му и май не можела да намери ключа. Благодаря ви.
Той се опита да подскаже възможно най-деликатно, че един масов поход по Каменната Улица няма да бъде посрещнат с добро око от стражата (вероятно за предпочитане от безопасно разстояние), но не намери смелост да го произнесе. Не можеше да каже: не поемайте нещата в свои ръце, защото стражите мощно са се хванали да преследват злосторника. Не знаеше откъде да започне. Съпругът Ви имаше ли някакви врагове? Да, някой е направил огромна дупка в гърдите му, но като изключим това, имаше ли той някакви врагове?
Така че се измъкна с възможно най-голямо достойнство, което не беше много, и след изгубена битка със самия себе си взе половин бутилка от „Старото Спитсиално“ на Беърхагър и се изгуби в нощта.
Керът и Ангуа стигнаха до края на Лъскавата Улица.
— Къде живееш?
— Ей там — посочи тя.
— Брястова Улица? Да не е при госпожа Кейк?
— Да. Защо не? Исках само чисто място на разумна цена. Какво му е лошото?
— Ами… искам да кажа, нямам нищо против госпожа Кейк, прекрасна жена, една от най-добрите… но… ами… сигурно си забелязала…
— Какво да съм забелязала?
— Ами… тя не е много… така де… придирчива.
— Съжалявам. Още не схващам.
— Сигурно си виждала някои от останалите й гости? Искам да кажа, Рег Обувката не живее ли още там?
— О! Говориш за зомбито.
— А на тавана има един зъл вещател.
— Господин Иксолит. Да.
— А и старата госпожа Драл.
— Таласъмът. Но тя е в пенсия. Сега се занимава с кетъринг за детски празненства.
— Искам да кажа, не ти ли прави впечатление, че мястото е малко странно?
— Но цените са прилични, а леглата са чисти.
— Не мога да си представя, че някой изобщо спи в тях.
— Добре, де! Трябваше да взема това, до което имам достъп!
— Съжалявам. Знам как е. И аз самият бях в такова положение, когато пристигнах тук. Но те съветвам да се изнесеш оттам веднага, щом няма да е неучтиво и да си намериш някъде… е… където ще е по- подходящо за една млада дама, ако разбираш какво искам да кажа.
— Не съвсем. Господин Обувката дори се опита да ми помогне да си кача багажа нагоре по стълбите. Забележи, аз пък после трябваше да му помогна да си качи ръцете нагоре. От него непрекъснато падат някакви части, горката душа.
— Но те не са наистина… от нашия вид хора — рече Керът нещастно. — Не ме разбирай погрешно.
