Диблър задърпа ботушите на джуджето. По тях имаше лед.
— Тъкмо слизаш от планината, нали така?
— Къде е човекът с ключовете от тоя склад?
— Ако ви е допаднал плъха ни, защо не опитате и тези прекрасно подбрани…
Брадвата на Къди се появи почти като на магия в ръката му.
— Ще ти отрежа коленете — каза той.
— ГерхардСокотГилдиятанаКасапитеекойтовитрябва.
— Така.
— Сегамоляприберетебрадвата.
Ботушите на Къди се плъзгаха по паветата, докато се отдалечаваше бързешком.
Диблър се взря в счупените останки от количката. Устните му се задвижиха, докато смяташе.
— Ей! — извика той. — Дължиш… ей, дължиш ми за три плъха!
Лорд Ветинари се почувства леко засрамен, докато наблюдаваше как вратата се затваря зад Капитан Ваймс. Не можеше да разбере защо. Разбира се, това беше удар за човека, но и единственият начин…
Той взе един ключ от някакво сандъче до писалището си и се приближи до стената. Ръцете му докоснаха следа върху мазилката, която очевидно не беше по-различна от една дузина други следи, но тази накара част от стената да се отмести настрани върху добре смазани панти.
Никой не знаеше всички коридори и тунели, скрити в стените на Двореца; говореше се, че някои от тях стигали доста по-далеч и оттам. А под града имаше произволен брой стари мазета. Някой човек с търнокоп и с усет за посоката можеше да стигне до където си поиска, само като събаряше забравени стени.
Той слезе по няколко тесни стълби и през един коридор влезе през врата, която отключи. Тя се отвори върху добре смазани панти.
Това не беше точно тъмница; стаята от другата страна беше доста просторна и добре осветена от няколко големи, но високи прозорци. Миришеше на дървен талаш и на лепило.
— Внимавай!
Патрицият се наведе.
Нещо прилепоподобно щракна и профуча над главата му, закръжи нестабилно в средата на стаята, след което се разлетя на една дузина тресящи се парчета.
— О, божичко — каза мек глас. — Хайде пак на чертожната дъска. Добър ден, Ваша Светлост.
— Добър ден, Леонард. Какво беше това?
— Наричам го пърхащо-крило-летящо-устройство — каза Леонард да Куирмски, докато слизаше от подвижната си стълба за изстрелване. — Работи посредством каучукови каишки, усукани здраво. Но не много добре, за съжаление.
Леонард от Куирм всъщност изобщо не беше чак толкова стар. Той беше от онези хора, които започват да изглеждат достопочтени на около трийсет години, и най-вероятно ще изглеждат пак така и на деветдесетгодишна възраст. Той не беше и точно плешив. Главата му просто беше прораснала през косата му, извисявайки се като могъщ каменен купол над гъста гора.
Вдъхновенията непрекъснато се изливат през вселената. Тяхната посока — като че ги интересуваше! — е правилното съзнание на място в правилното време. Те удрят правилния неврон, последва верижна реакция и малко по-късно някой примигва глуповато срещу телевизионните светлини и се чуди, как по дяволите се е озовал с идеята за предварително нарязания на филийки хляб.
Леонард от Куирм знаеше за вдъхновенията. Едно от най-ранните му изобретения беше заземена метална нощна шапка, слагана с надеждата, че проклетите, неща ще престанат да напускат нажежените си до бяло релси из изтерзаното му въображение. Това рядко ставаше. Той познаваше срама да се буди и да открива чаршафите, покрити с нощни скици на непознати обсадни машини и новаторски дизайни на машинки за белене на ябълки.
Фамилията да Куирм някога била доста богата и младият Леонард бил изпращан в най-различни училища, където той погълнал една камара информация, въпреки навика си да зяпа през прозореца и да скицира полета на птиците. Леонард беше един от онези нещастни индивиди, съдбата на които е да бъдат очаровани от света, вкуса, формата и движението му…
Той бе очаровал и Лорд Ветинари, което обяснява защо още беше жив. Някои неща са толкова съвършени, че е трудно да ги унищожиш. Единственото по рода си нещо е винаги специално.
Той беше образцов затворник. Дайте му достатъчно дърво, тел, боя и най-вече, дайте му хартия и моливи… и той сам си седеше затворен.
Патрицият отмести купчина чертежи и седна.
— Тези са добри. Какво представляват?
— Карикатурите ми — каза Леонард.
— Тази е хубава, с малкото момче и хвърчилото му, закачено за дърво.
— Благодаря. Мога ли да ви предложа малко чай? Опасявам се, че напоследък не виждам много хора, с изключение на човека, който смазва пантите.
— Дошъл съм да…
Патрицият спря и побутна една от рисунките.
— За тази се е залепило парче жълта хартия — каза той, подозрително. Той го дръпна. То се отлепи от рисунката с леко засмукващо движение, а после се залепи за пръстите му. На бележката, с разкривения отзад напред почерк на Леонард, се четяха думите: „итобар аджелгзи авоТ :.леБ“.
— О, много съм доволен от това — каза Леонард. — Наричам го „Моята удобна хартия за драскане с лепило, която се отлепва, когато поискаш“.
Патрицият си поигра с него известно време.
— От какво е направено лепилото?
— Варени охлюви.
Патрицият издърпа хартията от едната си ръка. Тя се залепи за другата.
— За това ли си дошъл да ме видиш? — попита Леонард.
— Не, дойдох да поговоря с теб за исчезналото.
— О, боже. Много съжалявам.
— Опасявам се, че то е… избягало.
— Божичко мили. Мисля, беше казал, че сте го унищожили.
— Дадох го на Убийците да го унищожат. В края на краищата, те се гордеят с артистичното качество на своята работа. Те биха се ужасили при мисълта, че някой може да има такава сила. Но проклетите глупаци не са го унищожили. Помислили си, че биха могли да го заключат някъде. А сега са го изгубили.
— Те не са го унищожили?
— Очевидно не, глупаците.
— Нито пък ти. Чудя се защо?
— Аз… знаеш ли, аз не знам?
— Изобщо не трябваше да го правя. То беше просто приложение на принципи. Балистика, нали разбираш. Проста аеродинамика. Химична сила. Малко наистина добри сплави, макар че аз самият го казвам. И доста се гордея с идеята за нареза за стрелбата. Трябваше да направя един доста сложен уред за това, знаеш. Мляко? Захар?
— Не, благодаря ти.
— Хората го търсят, предполагам?
— Убийците го търсят. Но няма да го намерят. Не мислят както трябва.
Патрицият взе купчина скици на човешкото тяло. Бяха изключително добри.
— О, боже!
— Така че осланям се на Стражата.
— Това трябва да е Капитан Ваймс, за когото си ми казвал.
Лорд Ветинари винаги се наслаждаваше на спорадичните си разговори с Леонард. Човекът винаги се отнасяше към града, сякаш беше някакъв друг свят.
— Да.
— Надявам се, че си му внушил важността на задачата.
