Къди потрепери от студ и затъпка с крака, за да се стопли.
— Да се махаме оттук.
Те изтичаха до вратата. Беше здраво затворена.
— Можеш ли да я събориш?
— Не. Ако това място не беше защитено срещу тролове, щеше да е празно. Съжалявам.
— Детритус?
— Да?
— Добре ли си? Само че от главата ти излиза пара.
— Аз… се… чувствам… ъ-ъ…
Детритус примижа. Чу се дрънчене от падащ лед. Странни неща се случваха по черепа му.
Мисли, които обикновено странстваха вяло из мозъка му, внезапно заскачаха в трептящ, искрящ живот. И като че ставаха все повече и повече.
— Божичко — каза той, на никого конкретно.
Това беше достатъчно нехарактерна за трол забележка, че дори и Къди, чиито крайници вече се смръзваха, се опули срещу него.
— Аз наистина вярвам — каза Детритус, — че размишлявам истински. Колко интересно!
— Какво искаш да кажеш?
Още лед се изсипа от Детритус, когато той се почеса по главата.
— Разбира се! — каза той, като вдигна един гигантски пръст. — Свръхпроводимост!
— К’кво?
— Разбираш ли? Мозък от нечист силиций. Проблем с разсейване на топлината. Дневната температура е твърде висока, скоростта на обработване се забавя, времето става по-горещо, мозъкът спира напълно, троловете се превръщат на камък до падането на нощта, т.е., по-ниска температура — достатъчно, мозъкът работи по-бързо и…
— Мисля, че скоро ще замръзна от студ — каза Къди.
Детритус се огледа.
— Там горе има малки остъклени пролуки.
— Твърде високи, че да ги стигнъ, даже и нъ ръменете ти дъ стъпя — измънка Къди, като се свлече още по-надолу.
— А, но моят план предполага да хвърлим нещо през тях, за да привлечем помощ — каза Детритус.
— ’Къв план?
— Всъщност съм обмислил двайсет и три, но този има деветдесет и седем процента шанс за успех — каза Детритус сияещ.
— Ня’ам к’во да ’фърля.
— Аз имам — увери го Детритус, като го награби. — Не се притеснявай. Мога да изчисля траекторията ти с удивителна точност. А след това единственото, което трябва да направиш, е да доведеш Капитан Ваймс или Керът, или някого.
Немощните протести на Къди описаха дъга през смразяващия въздух и изчезнаха заедно с прозореца.
Детритус седна отново. Животът беше толкова прост, като се замислеше наистина. А той наистина мислеше.
Беше сигурен седемдесет и шест процента, че ще стане с поне седем градуса по-студен.
Господин Диблър — „Сам Си Прерязвам Гърлото“ — Доставчик, Член на Гилдията на Търговците и всестранен занаятчия, беше мислил дълго и усилено за влизане в етническия хранителен бизнес. Но това беше естествено развитие на кариерата. Старата пирожка с наденички напоследък западаше, докато всичките тези тролове и джуджета се мотаеха наоколо с пари в джобовете или където троловете си държаха парите, а пари в притежание на други хора, винаги се беше струвало на Гърлото, че е нещо срещу правилния и естествен ред на нещата.
Джуджетата бяха лесни да ги нахраниш. Плъх на пръчка беше фасулска работа, макар че това означаваше общо подобрение в нормалните кетърингови стандарти на Диблър.
От друга страна, троловете бяха, по принцип, като стигнеш баш до същината на нещата, никой да не се засяга, да си кажем правичката… по принцип, те бяха ходещи скали.
Беше се посъветвал относно тролската храна с Хризопрас, който също беше трол, макар че човек едва ли би го познал вече — от толкова отдавна вече беше сред човеци, че носеше костюм и, както той самият казваше, беше научил ’секакви цивилизовани неща, като изнудване, заемане на пари при 300 процента „лихвъ нъ месец“, и такива ми ти неща. Хризопрас може и да беше роден в пещера над линията на вечния сняг някъде в някаква си планина, но след пет минути в Анкх-Морпорк беше паснал напълно. На Диблър му харесваше да мисли за Хризопрас като за приятел; би било отвратително да си мислиш за него като за враг.
Гърлото избра днешния ден за опит на новия си подход. Той буташе количката си с горещи закуски по улиците — широки и тесни, и крещеше:
— Наденички! Горещи наденички! В кифла! Месен пай! Вземете си, докато са горещи!
Това беше един вид за загрявка. Шансовете някое човешко същество да изяде нещо от количката на Диблър, освен ако то не е било размазано на земята и пъхнато под вратата след две седмици гладна диета, бяха, сега-засега, много далечни. Той съзаклятнически се огледа наоколо — на пристанищата винаги работеха тролове, и отметна покривката от един пресен поднос.
Ами сега, какво беше? О, да…
— Доломитни конгломерати! Вземете си дребни доломитни конгломерати тууук! Манганиеви бучки! Манганиеви бучки! Вземете си, докато са… ъъъ… на бучки. — Той малко се поколеба, а после се окопити. — Пемза! Пемза! Туф за долар! Печени варовици…
Няколко трола се приближиха, за да го позяпат.
— Вие, господине, вие изглеждате… гладен — каза Диблър, като се ухили широко на най-малкия трол. — Защо не опитате нашия шист в кифла? Ммм-ммм! Опитайте тази алувиална утайка, знаете какво имам предвид, нали?
С.С.П.Г. Диблър имаше цял куп недостатъци, но предразсъдъците по отношение на видовете не бяха от тях. Той обичаше всеки, който има пари, независимо от цвета и формата на ръката, която ги предлага. Защото Диблър вярваше в един свят, където мъдрите същества могат да вървят изправени, да дишат свободно, да следват живота, свободата и щастието, и да крачат към светлото ново утро. Ако можеха да бъдат убедени да изгълтат и нещо от подноса с горещите закуски на Диблър в същото време, всичко беше само за добро.
Тролът подозрително разгледа подноса, после вдигна една кифла.
— Урргх, юуук — каза той, — има всякакви амонити вътре! Юуук!
— Моля? — каза Диблър.
— Този шист е твърд.
— Чудесен и пресен! Точно както майка го копаеше!
— Ъхъ, и има скапан кварц по целия тоя гранит — каза друг един трол, който се надвеси над Диблър. — Запушва артериите, това кварцът.
Той тръшна скалата обратно върху подноса. Троловете се отдалечиха полекичка, като от време на време се обръщаха назад, за да изгледат подозрително Диблър.
— Твърд? Твърд! Как може да не е твърд? Та това е скала! — изкрещя Диблър след тях.
Той сви рамене. Е, добре. Отличителният белег на добрия бизнесмен е да знае кога да зареже неизгодните сделки.
Той затвори капака на подноса, после отвори друг.
— Храна от дупки! Храна от дупки! Плъх! Плъх! Плъх на пръчка! Плъх на кифла! Вземете си, докато са умрели! Вземете си малко…
Над него се разби стъкло и Волнонаемен Полицай Къди се приземи с главата надолу в подноса.
— Няма защо да се блъскате, има достатъчно за всички — успокои го Диблър.
— Измъкни ме — каза Къди приглушено. — Или ми подай кетчупа.
