— Мисля, че ме чухте, капитане.
— Виж, това съм аз, Куирк. Сам Ваймс, помниш ли? Не ставай глупак.
— Не съм глупак. Имам хора с арбалети.
— О? Аз съм арестуван?
— Само ако не дойдеш с нас…
Патрицият беше в Продълговатия Кабинет и гледаше през прозореца. Мултикамбанната какофония за пет часа тъкмо повяхваше.
Ваймс отдаде чест. Откъм гърба Ветинари приличаше на месоядно фламинго.
— А, Ваймс — каза той, без да поглежда назад, — би ли дошъл тук? И ми кажи какво виждаш.
Ваймс мразеше да си играе на гатанки, но така или иначе се присъедини към Патриция.
От Продълговатия Кабинет се откриваше гледка към половината град, макар че по-голямата част от него представляваше само покриви и кули. Въображението на Ваймс насели кулите с хора, стиснали исчезнали неща в ръце. Патрицият би бил лесна мишена.
— Какво виждаш там навън, капитане?
— Град Анкх-Морпорк, сър — отговори Ваймс, като внимателно удържа лицето си изпразнено от съдържание.
— И това навява ли ти някакви мисли, капитане?
Ваймс се почеса по главата. Щом трябваше да играе игрички…
— Ами, сър, когато бях дете, някога имахме крава, и един ден тя се разболя, и беше мое задължение винаги да й чистя тора, и…
— На мен ми напомня за един часовник — каза Патрицият. — Големи колела, малки колела. Всичките тиктакащи. Малките колела се въртят и големите колела се въртят, всичките с различна скорост, нали разбираш, но машината върви. И това е най-важното нещо. Машината продължава да върви. Защото, когато машината се счупи…
Той се обърна внезапно, отправи се към писалището си със своята обичайна хищническа стъпка и седна.
— Или пък някоя песъчинка може да влезе между колелата, и да ги изкара от равновесие. Една мъничка песъчинка. — Ветинари вдигна очи и стрелна Ваймс с безпощадна усмивка. — Не бих допуснал това.
Ваймс се втренчи в стената.
— Мисля, че ти казах да забравиш за някои неотдавнашни събития, капитане?
— Сър.
— И при все това се оказва, че Стражата явно се пъха между колелата.
— Сър.
— Какво да правя с теб?
— Не мога да кажа, сър.
Ваймс детайлно разгледа стената. Искаше му се Керът да беше тук. Момчето може и да беше простовато, но то беше толкова простовато, че понякога виждаше неща, които изтънчените пропускаха. И той непрекъснато раждаше простовати идеи, които ти пасваха в мозъка. Полицай, например. Беше казал на Ваймс един ден, докато крачеха по Улицата на Малките Богове: Знаете ли откъде идва думата „полицай“, сър? Ваймс не знаеше. Някога полис е означавало град, беше казал Керът. Ето това означава „полицай“: „човек на града“. Не са много хората, които знаят това. И думата „пол-езност“ също произлиза от „полис“. Някога е означавала „подобаващото поведение на някой, който живее в град“.
Човек на града… Керът винаги такива ги говореше. Като „коп“. Цял живот Ваймс беше вярвал, че на Стражите им викат така, понеже носят значки като копчета, но не, беше казал Керът, идва от старата дума
Керът четеше книги в свободното си време. Не много добре. Щеше да има истински трудности, ако човек му отрежеше показалеца. Но непрекъснато. И се разхождаше из Анкх-Морпорк в почивните си дни.
— Капитан Ваймс?
Ваймс примижа.
— Сър?
— Ти изобщо не разбираш деликатното равновесие на града. Ще ти кажа още веднъж. Тази работа с Убийците и джуджето и онзи клоун… ще престанеш да се бъркаш.
— Не, сър. Не мога.
— Дай ми значката си.
Ваймс погледна към значката си. Той всъщност никога не мислеше за нея. Беше просто нещо, което винаги е притежавал. Не означаваше нищо особено… наистина… по един или друг начин. Беше просто нещо, което винаги е имал.
— Моята значка?
— И сабята.
Бавно, с пръсти, които внезапно почувства като банани, и то не негови, Ваймс разкопча колана със сабята си.
— И значката.
— Хм. Не и значката.
— Защо не?
— Хм. Защото това е моята значка.
— Но и без това, като се ожениш, ти напускаш.
— Точно така.
Погледите им се срещнаха.
— Колко означава това за теб?
Ваймс се облещи. Не можеше да намери точните думи. Просто винаги е бил мъж със значка. Не беше сигурен, че може да е едното без другото.
Най-накрая Лорд Ветинари каза:
— Много добре. Струва ми се, че се жениш утре по пладне. — Дългите му пръсти взеха изписаната със злато покана от писалището му. — Да. Можеш да задържиш значката си тогава. И да се пенсионираш с чест. Но аз ще задържа сабята. А Дневната Стража много скоро ще бъде изпратена в Двора да обезоръжи хората ти. Разпускам Нощната Стража, Капитан Ваймс. След време мога да назнача някой друг начело — когато имам време за това. Дотогава ти и хората ти можете да се считате в отпуск.
— Дневната Стража? Шайка…
— Моля?
— Да, сър.
— Едно нарушение, обаче, и значката е моя. Помни това.
Къди отвори очи.
— Ти си жив? — каза Детритус.
Джуджето предпазливо свали шлема си. По края му имаше вдлъбнатина, а главата го болеше.
— Прилича ми на леко кожно ожулване — каза Детритус.
— На какво? Уууух! — Къди направи гримаса. — Ами ти как си?
Имаше нещо странно в трола. Още не беше прозрял съвсем какво е то, но определено имаше нещо непознато, освен всички дупки.
— Предполагам, че ризницата беше от полза — каза Детритус. Той дръпна каишките на нагръдника си. Пет метални диска се изплъзнаха от около нивото на колана. — Ако не ги беше забавила, сериозно щяха да ме остържат.
— Какво ти е? Защо говориш така?
— Как, за бога?
— Какво се е случило с приказките ти за „аз, големият трол“? Без да искам да те засегна.
— Не съм сигурен, че разбирам.
