Зад Къди се чу шум. Троловете се бяха върнали, въоръжени за джуджета. Детритус се обърна и размаха пръст срещу тях.
— А трол мръдне, а започвам да броя.
— Хемърхок беше убит от човек — каза Къди. — Капитан Ваймс мисли…
— Нощната Стража е хванала трола — намеси се друго джудже. — Проклети камънаци!
— Смукачи на кал!
— Монолити!
— Плъхоядци!
— Ха, човек съм от има-няма нула време — каза Детритус, — и вече ми писна от вас, глупави тролове. Вие какво си мислите, че казват хората, а? О, тия етноси, тия не знаят как да се държат в големия град, размотават се наоколо и размахват бухалки и при най-малкия повод.
— Ние сме Стражи — натърти Къди. — Нашата работа е да пазим мира.
— Добре — съгласи се Силния-в-ръката. — Идете и хубаво го пазете някъде, докато ни потрябва.
— Това не е Долината Куум — напомни Детритус.
— Точно така! — изкрещя едно джудже в дъното на тълпата. — Този път ви виждаме!
Тролове и джуджета се стичаха от двата края на улицата.
— Какво ли би направил Ефрейтор Керът в такъв момент? — прошепна Къди.
— Той вика, вие, лоши хора, ядосвате ме, спрете веднага.
— И после те ще се разотидат, така ли?
— Ъхъ.
— Какво ли би станало, ако пробваме и ние?
— Ще си търсим главите по канавките.
— Мисля, че си прав.
— Виждаш ли онази уличка? Хубава уличка. Вика ни, здрасти. Превъзхождат ви по брой… 256 + 64 + 8 + 2 + 1 към един. Прескочете насам да ме видите.
Бухалка отскочи от шлема на Детритус.
— Бягай!
Двамата Нощни Стражи се втурнаха към уличката. Импровизираните армии ги наблюдаваха и после, моментално забравили различията, се втурнаха да ги гонят.
— Накъде води?
— Далеч от хората, които ни преследват!
— Харесва ми тази уличка.
Зад тях преследвачите, внезапно опитвайки се да напреднат в една пролука, широка едва колкото да се помести трол, си дадоха сметка, че се бутат и блъскат със смъртните си врагове и започнаха да се бият помежду си в най-бързата, гадна и най-вече най-тясна битка, водена някога в града.
Къди махна на Детритус да спре и надникна иззад ъгъла.
— Мисля, че се отървахме. Единственото, което трябва да направим, е да излезем от другия край и да се върнем в Наблюдателницата. Ясно?
Той се обърна, не видя трола никъде, направи крачка напред и временно изчезна от света на хората.
— О, не — каза Сержант Колън. — Той обеща, че повече няма да го докосва! Вижте, изпил е цяла бутилка!
— Какво е това? От Беърхагъровото ли? — попита Ноби.
— Не бих казал, той още диша. Хайде, помогни ми да го вдигнем.
Нощната Стража се скупчи наоколо. Керът беше стоварил Капитан Ваймс на един стол насред Наблюдателницата.
Ангуа извади бутилката и погледна етикета.
— „Истинската автентична влажна планинска роса на Диблър, С.С.П.Г.“ — прочете тя. — Той ще умре! Тук пише: „Доказателство сто и петдесет процента“!
— Ами, това е просто рекламата на стария Диблър — прихна Ноби. — Никакво доказателство няма. Само косвени улики.
— Защо му я няма сабята? — попита Ангуа.
Ваймс отвори очи. Първото нещо, което видя, беше загриженото лице на Ноби.
— Аааргх! Сабя? Сдай я! Уураа!
— Какво? — каза Колън.
— Нема веч’ Страш! Всичко свърш…
— Мисля, че е малко пиян — напомни Керът.
— Пиян? Ас не пиян! Не би съ осмелил дъ ми ка’йш, че съм пиян, ’ко бех трсс’вен!
— Донесете му малко кафе — предложи Ангуа.
— Мисля, че нашето кафе няма да свърши работа за него — каза Колън. — Ноби, изтичай до Дебелата Сали на Пристегнатата Улица и вземи една кана от онова, тяхното специално Клачианско нещо. Да не е метална, обаче, да не забравиш.
Ваймс примигваше, докато го придвижиха до един стол.
— Всичко отиде. Бум! Бам!
— Лейди Сибил наистина ще побеснее — притесни се Ноби. — Знаете, той обеща, че ще престане.
— Капитан Ваймс? — каза Керът.
— Мм?
— Колко пръста съм вдигнал?
— Мм?
— Колко ръце тогава?
— Чет’р?
— Господ да ме убие, от години не съм го виждал в такова състояние — промърмори Колън. — Ето, нека опитам нещо. Искаш ли да пийнеш още едно, капитане?
— Той определено не се нуждае от…
— Млъквай, знам какво правя. Още едно малко. Капитан Ваймс?
— Мм?
— Никога не съм го виждал да не може да каже високо ясно „да!“ — каза Колън, като се изправи. — Мисля, че най-добре да го качим в стаята му.
— Аз ще го заведа, горкичкия.
Керът вдигна Ваймс с лекота и го преметна през рамо.
— Противно ми е да го гледам така — каза Ангуа, като го последва в коридора и нагоре по стълбите.
— Той пие само когато е потиснат.
— Защо се потиска?
— Понякога е, защото не е пил.
Къщата в Двора на Псевдополис първоначално е била фамилна резиденция на рода Рамкин. Сега първият етаж се заемаше от стражите на ad hoc основа. Керът имаше стая. Ноби последователно сменяше стаите, четири до момента, като се изнасяше, когато му станеше трудно да открие пода. И Ваймс имаше стая.
Кажи-речи. Трудно беше да се каже. Дори и затворникът в килията успява да отбележи личността си някъде по нея, но Ангуа никога не беше виждала такава необитавана стая.
— Тук ли живее? Боже мили.
— Ти какво очакваше?
— Не знам. Нещо. Каквото и да е. А не нищо.
Имаше мрачен железен креват. Пружините и матракът така бяха хлътнали, че образуваха един вид калъп, който принуждаваше всеки, който влезе в него, незабавно да се сгъне в спящо положение. Имаше умивалник, под счупено огледало. На умивалника имаше бръснач, внимателно насочен по посока на Центъра, защото Ваймс споделяше народното вярване, че това го държи наточен. Имаше кафяв дървен стол
