— … и каква полза от всичко това? Какво добро съм сторил? Просто износих много чифтове ботуши. В Анкх-Морпорк няма място за полицаи! Някой да го е грижа кое е добро и кое зло? Убийци и крадци, тролове и джуджета! Може и един скапан крал да му сложат, та да се приключи с всичко!
Останалите от Нощната Стража стояха, забили поглед в краката си, в нямо смущение. После Керът каза:
— По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината, капитане. Така разправят.
— Какво? — Внезапната ярост на Ваймс беше като гръм. — Кой го разправя? Кога изобщо това е било вярно? Никога! Нещото, което хората без сила казват, за да изглежда всичко по-малко ужасно, но са само думи, това никога нищо не променя…
Някой потропа на вратата.
— Това трябва да е Куирк — каза Ваймс. — Ще трябва да си сдадете оръжието. Нощната Стража временно се разпуска. Не можем да допуснем полицаи да търчат напред-назад и да объркват нещата, нали така? Отвори вратата, Керът.
— Но…
— Това беше заповед. Може и да не ставам за нищо друго, но мога, по дяволите, да ти наредя да отвориш вратата, така че, отвори вратата!
Куирк се придружаваше от половин дузина членове на Дневната Стража. Имаха арбалети. В знак на уважение към факта, че вършат малко неприятна задача, касаеща техни другари по служба, те държаха оръжието си насочено леко надолу. В знак на уважение към факта, че не бяха проклети тъпаци, те бяха откачили предпазителите.
Куирк всъщност не беше лош човек. Липсваше му въображението. Той се занимаваше по-скоро с онези генерализирани долнопробни неприятности, които леко очернят душата на всички, които влизат в контакт с тях.26
Много хора са заети с работа, която не им пасва много, но си има начини за реагиране на ситуацията. Понякога те са объркани и мили, понякога са Куирк. Той се справяше, като си помагаше с максимата: няма значение дали си прав или не, стига да си недвусмислен. Като цяло, в Анкх-Морпорк не съществуваха истински расови предразсъдъци — когато имаш джуджета и тролове, някакъв си различен цвят на кожата у останалите човешки същества не е голям проблем. Но Куирк беше от онези хора, за които е естествено да произнасят думата „негро“ с двойно ударение на О-то.
Имаше шапка с пера.
— Влезте, влезте — покани ги Ваймс. — Не, че правехме нещо.
— Капитан Ваймс…
— Всичко е наред. Ние знаем. Дайте му оръжието си, момчета. Това е заповед, Керът. Една официална зачислена сабя, едно копие или алебарда, една полицейска палка или жезъл, един арбалет. Това е, нали така, Сержант Колън?
— Дассър.
Керът се поколеба само за миг.
— О, добре. Моята официална сабя е на закачалката.
— Каква е тази на колана ти?
Керът нищо не каза. Обаче леко промени стойката си. Бицепсите му се издуха под кожата на якето.
— Официална сабя. Така — потвърди Куирк. Той се обърна. Беше от онези хора, които биха се отвратили от нападение върху силата, но би се нахвърлил върху слабостта без капка милост. — Къде е пясъкосмукачът? — попита той. — И скалата?
— А — каза Ваймс, — имате предвид онези представители на нашите мъдри събратя по раса, които избраха да свържат съдбите си с хората от този град?
— Имам предвид джуджето и трола.
— Нямам ни най-малка представа — весело сподели Ваймс.
На Ангуа й се стори, че той отново е пиян, ако хората можеха да се напиват от отчаяние.
— Не знаем, сър — отвърна Колън. — Цял ден не сме ги виждали.
— Вероятно се бият на Каменната Улица с останалите си събратя — изсумтя Куирк. — Не можеш да им имаш вяра на хора от този вид. Би трябвало да знаете това.
На Ангуа й се стори също така, че макар думи като „дребосък“ и „пясъкосмукач“ да бяха обидни, те бяха същински термини на универсалното братство, сравнени с думи като „хора от този вид“ в устата на мъже като Куирк. За свой най-голям ужас тя усети погледа си да се фиксира върху вратната му вена.
— Да се бият ли? — учуди се Керът. — Защо?
Куирк сви рамене.
— Кой знае?
— Нека помисля — започна Ваймс. — Това може да има нещо общо с неоснователното арестуване. Може да има нещо общо с някои от по-неспокойните джуджета, които се нуждаят просто от някакво извинение, за да се втурнат срещу троловете. Вие какво мислите, Куирк?
— Аз не мисля, Ваймс.
— Браво. Точно от такъв вид хора има нужда градът. — Ваймс се изправи. — Аз ще тръгвам тогава. Ще ви видя всички утре. Ако има утре.
Вратата се затръшна след него.
Тази зала беше огромна. Беше с размера на градски площад, с колони на всеки няколко метра, да поддържат покрива. Тунели тръгваха от нея във всяка посока и на различни височини по стените. От много от тях се процеждаше вода, от малки изворчета и подводни потоци.
Това беше проблемът. Пластът течаща вода над каменния под на залата беше отмил следите от стъпките.
Един много голям тунел, почти задръстен от боклуци и тиня, отвеждаше към нещо, за което Къди беше почти сигурен, че е посоката към устието.
Беше почти приятно. Нямаше мирис, освен този на влажна, подкаменна плесенясалост. И беше хладно.
— Виждал съм големи зали на джуджета в планините — каза Къди, — но трябва да призная, че това е нещо различно.
Гласът му отекна напред-назад из залата.
— О, да — съгласи се Детритус, — трябва да е нещо различно, защото това не е зала на джуджета в планината.
— Виждаш ли някакъв път нагоре?
— Не.
— Може да сме минали и една дузина пътища към повърхността, и да не сме разбрали.
— Да. Това е заплетен проблем.
— Детритус?
— Да?
— Знаеш ли, че отново ставаш по-умен, тук долу на студа?
— Наистина ли?
— Не можеш ли да го използваш и да измислиш начин да излезем навън?
— Да копаем? — предложи тролът.
Тук-там в тунелите имаше изпопадали блокове. Не много — мястото е било построено добре…
— Цък. Нямаме лопата.
Детритус кимна.
— Дай ми нагръдника си.
Той го подпря на стената. Юмрукът му се заби няколко пъти в него. Върна го на джуджето. Беше, кажи- речи, с формата на лопата.
— Пътят нагоре е дълъг — каза Къди със съмнение.
— Но знаем посоката. Изборът е или това, или да останем тук долу и да ядеш плъхове до края на живота си.
Къди се поколеба. Идеята имаше определена привлекателност…
