— Какво беше то?
— Ако ти кажем, ти ще речеш, глупави етноси, вие ме майтапите — поколеба се Детритус.
— Така че най-добре да дойдете да видите — заключи Къди.
Сержант Колън погледна към останалата част от Стражата.
— Всички ли? — попита той нервно. — Ъ. Не трябва ли двама старши полицаи да останат тук горе? В случай, че стане нещо?
— Тук горе ли? — отвърна Ангуа язвително. — Или в случай, че стане нещо там долу?
— Аз отивам с Волнонаемен Полицай Къди и Волнонаемен Полицай Детритус — отсече Керът. — Мисля, че няма нужда да идва никой друг.
— Но може да е опасно! — възкликна Ангуа.
— Ако открия кой е стрелял по Стражите — каза Керът, — ще бъде.
Самюел Ваймс посегна с големия пръст на крака си и пусна топлия кран.
На вратата се почука почтително и Уиликинс влезе вътре.
— Господинът ще иска ли нещо?
Ваймс помисли.
— Лейди Рамкин каза, че не бихте искали никакъв алкохол — добави Уиликинс, сякаш му четеше мислите.
— Така ли?
— Категорично, сър. Но тук имам една много хубава пура.
Той трепна, когато Ваймс отхапа края й и го изплю през ваната, но извади отнякъде кибрит и му я запали.
— Благодаря ти, Уиликинс. Как ти е малкото име?
— Малко име ли, сър?
— Искам да кажа, как ти викат хората, когато те опознаят?
— Уиликинс, сър.
— О, Добре, тогава. Хубаво. Можеш да си вървиш, Уиликинс.
— Да, сър.
Ваймс се отпусна в топлата вода. Вътрешният глас още беше там някъде, но той се опита да не му обръща внимание. По това време, казваше му той, щеше да минаваш по Улицата на Малките Богове, точно покрай парчето стара градска стена, където можеше да спреш, да свиеш една цигарка и да я изпушиш на вятъра…
За да го удави, той запя с цяло гърло.
Хлътналите канали под града кънтяха от човешки и близки до човешките гласове за пръв път от хилядолетия.
— Хей-хо…
— … хей-хо…
— Ууук уук уук уук уук…
— Всички вие глупаци!
— Нищо не мога да направя. Това е от моята почти джуджешка кръв. Ние просто обичаме да пеем под земята. Идва ни отвътре.
— Добре, но той защо пее? Той човекоподобно.
— Той е човек от по-общ тип.
Бяха донесли фенери. Сенки подскачаха сред колоните в голямата пещера и пробягваха по коридорите. Каквито и да бяха спотайващите се опасности, Керът не беше на себе си от радостта на откритието.
— Удивително! Виа Клоака се споменава в една стара книга, която четох, но всички са мислили, че е изгубена улица! Превъзходна изработка. Имали сте късмет, че реката е толкова пресъхнала. Изглежда, сякаш обикновено се пълни с вода.
— И аз това казах — съгласи се Къди.
Той предпазливо хвърли поглед към танцуващите сенки, които образуваха странни и обезпокоителни фигури на далечната стена — странни двуноги животни, страховити подземни неща…
Керът въздъхна.
— Престани да рисуваш сенки, Детритус.
— Ууук.
— Какво казал той?
— „Направи Деформирания Заек, той ми е любимият“ — преведе Керът.
Плъхове шумоляха в тъмнината. Къди се огледа. Не спираше да си представя фигури, там отзад, надзъртащи по някаква тръба…
Последваха обезпокоителни няколко мига, когато той изгуби от погледа си следите по мокрия камък, но отново ги улови близо до една обвита в плесен стена. И тогава се появи конкретната тръба. Той беше отбелязал резка върху камъка.
— Не е далече.
Подаде факлата на Керът, който изчезна. Те чуха стъпките му в калта, а после подсвирване от изненада, накрая тишина за известно време.
Керът се появи отново.
— Олеле… Вие двамата знаете ли кой е това?
— Прилича на… — започна Къди.
— Прилича на неприятности — довърши Керът.
— Виждаш ли защо не го качихме горе с нас? — каза Къди. — Да носиш труп на човек по улиците точно сега не би било добра идея, си рекох. Особено този труп.
— И аз си помислих част от това — осмели се да каже Детритус.
— Точно така. Браво, момчета. Мисля, че е най-добре… да го оставим за момента и по-късно да се върнем с чувал. И… не казвайте на никого.
— С изключение на сержанта и на всички — реши Къди.
— Не… дори и на тях не. Ще направи всички много… нервни.
— Както кажеш, Ефрейтор Керът.
— Тук си имаме работа с болно съзнание, момчета.
Подземна светлина озари Къди.
— А, ти подозираш Ефрейтор Нобс, сър?
— Това е по-лошо. Хайде, да се качваме обратно. — Той погледна назад към голямата, препречена с колона пещера. — Някаква идея къде сме, Къди?
— Може да е под Двореца, сър.
— И аз така си помислих. Разбира се, тунелите вървят навсякъде…
Разтревоженият влак на мисълта на Керът се заклатушка по някаква далечна релса.
В канала имаше вода, дори и в тази суша. Извори се втичаха в него, или пък вода се процеждаше отгоре. Навсякъде капеше и плискаше вода. И хладен, хладен въздух.
Би било почти приятно, ако не беше тъжният, превит на две труп на някой, който абсолютно приличаше на Бино, клоуна.
Ваймс се избърса. Уиликинс беше оставил и халат с брокат по ръкавите. Той го облече и излезе в съблекалнята.
Това беше още едно ново нещо. Богатите имаха дори стаи, в които да се събличат и обличат, и дрехи, които да носят, докато влязат в стаите, където да се облекат.
Бяха оставени чисти дрехи за него. За тази вечер беше нещо крещящо в червено и жълто…
… по това време щеше да обхожда Сиропения Минен Път…
… и шапка. С перо на нея.
Ваймс се облече, че дори си сложи и шапката. Изглеждаше съвсем нормален и сдържан, докато не станеше ясно, че избягва да срещне собствения си поглед в огледалото.
