Стражата седеше около голямата маса в общото помещение и в дълбок мрак. Бяха освободени от работа. Никога по-рано не им се беше случвало да са освободени от работа.
— Какво ще кажете да изкараме една игра на карти? — каза Ноби бодро.
Той измъкна мазно тесте някъде от противните дълбини на униформата си.
— Вчера вече обра надниците на всички — отвърна Сержант Колън.
— Е, значи сега е шансът да си ги върнете.
— Ъхъ, ама ти държеше пет краля в ръката си, Ноби.
Ноби разбърка картите.
— Смешна работа, навсякъде има крале, като погледнеш.
— Сигурно има, ако си погледнеш в ръкава.
— Не, искам да кажа, в Анкх има Кралски Път, и в картите, и получаваме Кралски Шилинг, когато постъпваме — обясни Ноби. — Навсякъде имаме крале, с изключение на онзи златен трон в Двореца. Да ви кажа… нямаше да ги има всичките тези неприятности наоколо, ако имахме крал.
Керът гледаше в тавана, веждите му сключени съсредоточено. Детритус броеше на пръсти.
— О, да! — заяде се Сержант Колън. — Бирата щеше да е по едно пени халбата, дърветата щяха да цъфнат отново. О, да, бе. Всеки път, когато някой си удари пръста на крака в този град, се оказва, че това нямало да се случи, ако сме си имали крал. Ваймс ще ти даде да се разбереш, ако те чуе да говориш така.
— Хората биха слушали краля, обаче.
— Ваймс би казал, че точно в това е проблемът — напомни Колън. — Това е като думите му за използването на магия. Такива неща го ядосват.
— Как на първо място се намира крал? — попита Детритус.
— Някой разрязва камък с трион — каза Колън.
— Ха! Антисиликонизъм!
— Не, някой вади сабя от камък — възрази Ноби.
— Как е знаел, че е вътре, обаче? — настоя Колън.
— Тя… тя е стърчала навън, не беше ли така?
— Където всеки би могъл да я вземе? В този град?
— Само законният крал би могъл да го направи, ясно.
— О, добре. Разбирам. О, да. Значи казваш, че някой е решил кой е законният крал, още преди той да я е измъкнал? На мен ми звучи като нагласена работа. Може би някой е имал фалшив кух камък и някое джудже, дето виси на другия край вътре с клещи, докато не се появи исканото момче…
Една муха подскача известно време по стъклото на прозореца, после закръжи из стаята и кацна на една греда, където мързеливо хвърлената брадва на Къди я разряза на две.
— Ти нямаш душа, Фред — укори го Ноби. — Нямам нищо против да съм рицар в бляскави доспехи. Ето това прави кралят, ако си му полезен. Прави те рицар.
— Нощен страж в противна вехта броня е твоето абсолютно
— Такъв човек ще е ас №1 — каза Ноби.
Ангуа се прозя.
— Звън-звън звън-звън…
— Какво по дяволите е това? — попита Колън.
Столът на Керът тупна напред. Той порови из джоба си и извади кадифена торбичка, която изсипа на масата. От нея се изплъзна златен диск, около три инча в диаметър. Когато натисна едно копче отстрани, той се отвори като черупка на мида.
Освободените от работа Стражи се взряха в него.
— Часовник ли е? — попита Ангуа.
— Ръчен часовник.
— Много е голям.
— Това е заради часовниковия механизъм. Трябва да има място за всичките колелца. Малките часовници имат само онези времеви демончета в тях и не са трайни и, както и да е, показват развалено време…
— Звън-звънн звън-звън, звън-звънче звън звън…
— И свири мелодийка! — каза Ангуа.
— На всеки час. Част от часовниковия механизъм.
— Звън. Звън. Звън.
— И после удря часовете.
— Значи изостава — отсъди Сержант Колън. — Всички останали просто удрят, няма как да ги пропуснеш.
— Братовчед ми Йорген прави такива — каза Къди. — Показват по-добро време от демоните или водните часовници, или от свещите. Или от онези големите, с махалата.
— Има пружина и колелца — обясни Керът.
— Важното нещо — започна Къди, като извади леща някъде от брадата си и внимателно разгледа часовника, — е едно малко въртящо се, кажи го де, дето спира колелцата да вървят много бързо.
— Как знае, че вървят много бързо? — попита Ангуа.
— Вградено е, един вид. Аз самият много не го разбирам. Какъв е този надпис тук…
Той го прочете на глас.
— „Да те държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража“?
— Това е игра на думи — подсказа Керът.
Последва дълга, смутена тишина.
— Хм. Дадох по няколко долара за всеки от вас, новите — добави той, като се изчерви. — Искам да кажа… можете да ми ги върнете, когато искате. Ако искате. Искам да кажа… вие няма начин да не сте приятели. След като веднъж вече го познавате.
Останалите Стражи размениха погледи.
Той би могъл да поведе армии, помисли си Ангуа. Наистина би могъл. Някои хора са вдъхновявали цели държави към велики дела заради силата на мечтите си. Той също би могъл. Не защото мечтае за маршируващи орди или за световно господство, или пък за империя на хиляди години. Само защото си мисли, че всеки един наистина дълбоко в себе си е почтен и ще живее просто чудесно, само ако направи едно малко усилие, и той вярва толкова силно в това, че то гори като пламък, който е по-голям от самия него. Той има мечта и ние всички сме част от нея, така че тя оформя света около него. И странното е, че никой не иска да го разочарова. Би било като да ритнеш най-голямото кученце във вселената. Това е един вид магия.
— Позлатата се изтърква — промърмори Къди. — Но е хубав часовник — бързо добави той.
— Надявах се, че тази вечер ще можем да му го дадем. И да излезем всички… да пийнем… по едно…
— Не е добра идея — каза Ангуа.
— Остави за утре — посъветва го Колън. — Ще направим почетен ескорт на сватбата. Това е традиция. Всеки си вдига сабята и образуваме един вид дъга.
— За всички имаме само една сабя — мрачно напомни Керът.
Всички забиха поглед в земята.
— Не е честно — подхвана Ангуа. — Не ме е грижа кой какво е откраднал от Убийците, но той беше прав, че се опита да разбере кой е убил господин Хемърхок. И никого не го е грижа за Летис Нибс.
— Аз искам да открия кой стреля по мен — вметна Детритус.
— Не мога да проумея защо някой ще е толкова тъп, че да краде от Убийците — промълви Керът. — Така каза Капитан Ваймс. Той каза, че трябва да си глупак да си помислиш да се промъкнеш на това
