Мъжът се вгледа вдън очите на Ноби и, за ужас и възхита на Ангуа, не припадна.
— Онази малка стрела мен не ме плаши.
— Тази малка стрела плаши ли те? — каза Ноби. — Не. Така. Това е малка стрела. Една малка стрела като тази не би уплашила мъж като теб, защото е такава малка стрела. Ще е нужна по-голяма стрела, за да уплаши мъж като теб.
Ангуа би дала едномесечната си заплата, за да види лицето на интенданта в анфас. Беше видяла как Детритус вдигна обсадния лък, изправи го с една ръка и с едва чуто ръмжене, после пристъпи напред. Сега тя можеше да си представи как очните ябълки се завъртат, щом студеният метал прониква през месестия червен тил на оръжейника.
— Е, сега вече, тази зад теб, тя е голяма стрела — каза Ноби.
Не че дългата шест стъпки желязна стрела беше остра. Беше предназначена да разбива врати, не за хирургия.
— Мога ли вече да дръпна спусъка? — избоботи Детритус в ухото на човека.
— Няма да посмеете да гръмнете с това нещо тук! Това е обсадно оръжие! Ще пробие стената!
— Накрая — уточни Ноби.
— Тази част за какво е? — попита Детритус.
— Сега, виж…
— Надявам се, че поддържаш всичко в изправност — каза Ноби. — Тия неща са ужас по отношение на металното износване. Особено на предпазителя.
— Какво е това предпазител? — попита Детритус.
Всичко се смълча.
Керът си намери гласа от много далече.
— Ефрейтор Нобс?
— Дасър?
— Оттук нататък поемам аз, ако не възразяваш. Той внимателно отстрани обсадния лък, но на Детритус не му беше харесала забележката за хората и той отново го насочи.
— Така — каза Керът, — не ми харесва този елемент на насилие. Ние не сме тук, за да малтретираме горкия човек. Той е градски служител, също като нас. Много погрешно от твоя страна е да го караш да се страхува. Защо просто не попиташ?
— Съжалявам, сър.
Керът потупа оръжейника по рамото.
— Може ли да вземем малко оръжие?
— Какво?
— Малко оръжие? За официална цел?
Оръжейникът изглеждаше неспособен да се справи с това.
— Искате да кажете, че имам избор?
— Ами определено. Ние упражняваме контрол чрез съгласие в Анкх-Морпорк. Ако се чувстваш неспособен да се съгласиш с нашата молба, само трябва да кажеш.
Чу се едно леко „звън“, щом върхът на желязната стрела се отърка още веднъж в тила на оръжейника. Той напразно затърси да каже нещо, защото единствената дума, за която точно сега можеше да се сети, беше: „Огън!“
— Ух. Ух. Ъхъ. Добре. Сигурно. Вземете каквото искате.
— Чудесно, чудесно. А Сержант Колън ще ти даде разписка, като добави, разбира се, че освобождаваш оръжието по свое доброволно съгласие.
— Мое доброволно съгласие?
— Имаш абсолютно свободен избор по въпроса, разбира се.
Лицето на човека се сгърчи от усилието на отчаяното размишление.
— Аз мисля…
— Да?
— Аз мисля, че всичко е наред, да ги вземете. Вземете ги веднага.
— Добър човек. Имаш ли количка?
— А дали случайно не знаеш какво казват за джуджетата? — обади се и Къди.
Още веднъж Ангуа я обзе мисълта, че Керът няма грам ирония в душата си. Той имаше предвид всяка дума, която кажеше. Ако човекът наистина се беше опънал, Керът най-вероятно щеше да отстъпи. Разбира се, съществуваше малка разлика между вероятно и сигурно.
Ноби беше някъде към края на редицата, като от време на време изпискваше от радост, щом откриеше някой интересен боен чук или пък особено зъл на вид меч. Опитваше се да хване всичко наведнъж.
После той изпусна купчината и се втурна напред.
— О, уау! Клачианска пожарна кола! Това е повече от мечтите ми!
Чуха го да рови из мрака. Появи се, като буташе някаква кофа върху малки скърцащи колела. Имаше цял куп дръжки и дебели кожени торби, и струйник отпред. Приличаше на много голям чайник.
— Кожата е държана мазна!
— Какво е това? — попита Керът.
— И в резервоара има масло! — Ноби енергично запомпа една дръжка. — За последно чух, че това нещо беше забранено в осем държави и три религии заявиха, че ще отлъчат всеки войник, когото хванат да го използва!31 Някой да има кибрит?
— Ето — каза Керът, — но какво е…
— Гледай!
Ноби запали клечка, поднесе я към цевта отпред пред устройството и дръпна ръчка.
Най-накрая успяха да изгасят пламъците.
— Има нужда малко да се регулира — каза Ноби през маската от сажди.
— Не — отсече Керът.
До края на живота си щеше да помни струята огън, която опърли лицето му по пътя към отсрещната стена.
— Но това е…
— Не. Твърде опасно е.
— Но те са имали предвид точно…
— То може да нарани хора.
— А! Така трябваше да кажеш. Ние търсим оръжие, което не наранява хора, така ли?
— Ефрейтор Нобс? — намеси се Сержант Колън, който се беше оказал по-близо до пламъка дори от Керът.
— Да, сержант?
— Чу Ефрейтор Керът. Без езически оръжия. Между другото, как така знаеш толкова много за всичко това?
— Военна служба.
— Наистина ли, Ноби? — попита Керът.
— Имах специална работа, сър. Много отговорна.
— И каква беше тя?
— Интендант, сър.
Ноби чевръсто отдаде чест.
— Ти си бил интендант? — промълви Керът. — В чия армия?
— При Херцога на Псевдополис, сър.
— Но Псевдополис винаги е губил войните!
— Е… ами…
— На кого си продал оръжието?
— Това е клевета, ето какво е! Те просто изискваха много време да се лъскат и точат.
— Ноби, Керът ти говори. Колко време беше нужно, приблизително?
— Приблизително? О? Около сто процента, ако говорим приблизително, сър.
— Ноби?
