— Сър?
— Няма нужда да ми викаш сър.
— Дасър.
Накрая Къди остана верен на брадвата си, но добави и две нови, след като помисли малко; Сержант Колън си избра копие, защото нещото при копието, важното нещо, е, че всичко се случва на другия край, т.е. много далече; Волнонаемен Полицай Ангуа си избра, без много ентусиазъм, една къса сабя, а Ефрейтор Нобс…
… Ефрейтор Нобс представляваше един вид механичен таралеж от остриета, стрели, върхове и топчести неща по краищата на вериги.
— Сигурен ли си, Ноби? — попита Керът. — Нищо ли не искаш да оставиш?
— Толкова е трудно да избереш, сър.
Детритус се придържаше към огромния си лък.
— Това ли е всичко, което взимаш, Детритус?
— Не, сър! Взимам Флинт и Морийн, сър!
Двата трола, които работеха в оръжейната, се бяха подредили зад Детритус.
— Накарах ги да положат клетва, сър. Използвах тролската клетва.
Флинт аматьорски отдаде чест.
— Той каза, че ще ни разрита в гуухулуучните глави, ако не постъпим и не правим каквото ни се каже, сър.
— Много стара тролска клетва — обясни Детритус. — Много известна, много традиционна.
— Единият от тях може да носи Клачианската пожарна кола… — започна Ноби с надежда.
— Не, Ноби. Ами… добре дошли в Стражата, мъже.
— Ефрейтор Керът?
— Да, Къди?
— Не е честно. Те са тролове.
— Нуждаем се от всеки човек, когото можем да намерим, Къди. — Керът се изправи. — Така, не искаме хората да си мислят, че си търсим белята.
— О, оборудвани така, сър, няма нужда ние да си търсим белята — каза Сержант Колън унило.
— Въпрос, сър? — обади се Ангуа.
— Да, Волнонаемен Полицай Ангуа?
— Кой е врагът?
— Както изглеждаме, няма да имаме никакъв проблем да си намерим врагове — вметна Сержант Колън.
— Ние не си търсим врагове, ние търсим информация. Най-доброто оръжие, което можем да използваме сега, е истината, и като за начало, отиваме в Гилдията на Глупаците, за да открием защо Брат Бино е откраднал исчезналото.
— Той ли е откраднал исчезналото?
— Мисля, че може да е бил той, да.
— Но той умря преди да е било откраднато исчезналото! — изуми се Колън.
— Да — каза Керът. — Знам това.
— Е, на това вече — отсъди Колън, — му викам алиби.
Отрядът се подреди и, след кратка дискусия сред троловете кое им беше левият крак и кое десният, тръгна напред. Ноби не преставаше да се озърта с копнеещ поглед към пожарната кола.
Понякога е по-добре да запалиш огнехвъргачка, вместо да проклинаш тъмнината.
Десет минути по-късно те си бяха пробили път през тълпите и бяха пред Гилдиите.
— Виждате ли? — каза Керът.
— Те са опрени една на друга — съгласи се Ноби.
— И какво? Между тях още има стена.
— Не съм сигурен. Най-добре да разберем.
— Имаме ли време? — попита Ангуа. — Мислех си, че ще се виждаме с Дневната Стража.
— Първо има нещо, което трябва да открия — каза Керът. — Глупаците не ми казаха истината.
— Почакай малко, почакай малко — намеси се Сержант Колън. — Това вече стига твърде надалеч. Виж, не искам да убиваме никого, нали така? Аз по случайност съм сержант тук, ако някого го интересува. Ясно, Керът? Ноби? Никакво стреляне или игра със саби. Стига това, че навлизаме на територията на Гилдията, но ще си навлечем наистина сериозни неприятности, ако вземем, че застреляме някого. Лорд Ветинари няма да се задоволи със сарказма. Той може да използва… — Колън преглътна, — ирония. Това е заповед, ясно? Така или иначе, какво искате да направите?
— Аз просто искам хората да ми кажат какво става — обясни Керът.
— Е, и ако не ти кажат, не можеш да ги нараниш — отсече Колън. — Виж, ти можеш да задаваш въпроси, твое право е. Но ако доктор Уайтфейс се запъне, ще се разкараме, ясно? Побиват ме тръпки от клоуните. А той е най-лошият от всички. Ако не иска да отговори, ще си тръгнем мирно и тихо и, ох, не знам, ще измислим нещо друго. Това е заповед, както вече казах. Разбрахте ли ме? Това е заповед.
— Ако той не отговори на въпросите ми, ще си тръгна мирно и тихо. Добре.
— Толкова, щом се разбрахме.
Керът потропа на вратата на Гилдията, вдигна ръце, улови яйчения пай, щом той се появи от цепнатината и го натъпка обратно вътре. После ритна вратата, така че тя потъна няколко инча навътре.
Някой зад нея каза:
— Оу!
Вратата се отвори още малко, за да открие малък клоун, покрит с разтвор от вар и яйчен крем.
— Нямаше нужда да правите това.
— Аз просто исках да вляза в духа на нещата — каза Керът. — Аз съм Ефрейтор Керът и това е гражданската милиция, а всички ние обичаме да се посмеем на хубавата шега.
— ’звинете ме…
— С изключение на Волнонаемен Полицай Къди. А Волнонаемен Полицай Детритус, и той обича да се посмее на хубавата шега, макар и няколко минути след всички останали. А сме тук, за да се срещнем с доктор Уайтфейс.
Косата на клоуна щръкна. От бутониерата му бликна струйка вода.
— Имате ли… имате ли уговорка?
— Не знам — каза Керът. — Имаме ли уговорка?
— Аз имам желязна топка с шипове — осмели се да отговори само Ноби.
— Това е утринна звезда, Ноби.
— Така ли?
— Да. Уговорката е ангажимент да се срещнеш с някого, докато утринната звезда е голяма буца желязо, използвана за разбиване на черепи със злоба. Важно е да не се объркват двете, нали така, господин…? — Той повдигна вежди.
— Боффо, сър. Но…
— Така че, дали не би могъл да изтичаш и да кажеш на господин Уайтфейс, че сме тук с желязна топка с ши… Какво говоря аз? Искам да кажа, без уговорка, за да се срещнем с него? Моля? Благодаря ти.
Клоунът офейка.
— Така — каза Керът. — Това добре ли беше, сержант?
— Той може дори да стане сатиричен — умърлуши се Колън.
Зачакаха. След известно време Волнонаемен Полицай Къди измъкна отвертка от джоба си и разгледа машинката за хвърляне на яйчен пай, закачена над вратата. Останалите пристъпяха от крак на крак, с изключение на Ноби, който непрекъснато пускаше неща върху своите.
Боффо се появи отново, съпровождан от двете страни от двама шута, които изглеждаха така, сякаш изобщо нямат чувство за хумор.
— Доктор Уайтфейс твърди, че такова нещо като градска милиция няма — осмели се да каже той. — Но. Хм. Доктор Уайтфейс казва, че ако наистина е важно, ще види някои от вас. Но не троловете, нито
