джуджето. Чухме, че имало шайки тролове и джуджета, които тероризирали града.
— Тъй говорят — кимна Детритус.
— Случайно дали не знаете какво каз… — започна Къди, но Ноби го сръга да мълчи.
— Ти и аз, сержант? — предложи Керът. — И ти, Волнонаемен Полицай Ангуа.
— О, боже — каза Сержант Колън.
Но те последваха Керът в мрачните сгради и по тъмните коридори към кабинета на доктор Уайтфейс. Шефът на всички клоуни, глупаци и шутове стоеше насред стаята, докато някакъв шут се опитваше да пришие няколко допълнителни пайети върху палтото му.
— Е?
— ’бър вечер, докторе — каза Керът.
— Бих искал да изясня, че Лорд Ветинари незабавно ще бъде информиран за това.
— О, да. Аз ще му кажа — обеща Керът.
— Не мога да си представя защо безпокоите мен, когато по улиците има размирици.
— Ах, ами… с това ще се справим по-късно. Но Капитан Ваймс винаги ми казваше, сър, че има големи престъпления и малки престъпления. Понякога малките престъпления изглеждат големи, а големите престъпления почти не можеш да ги видиш, но жизненоважното нещо е да решиш кое какво е.
Те се втренчиха един в друг.
— Е? — попита клоунът.
— Бих искал вие да ми разкажете за събитията в Сградата на тази Гилдия през по-предишната нощ.
Доктор Уайтфейс го загледа. После попита:
— А ако не ви кажа?
— Тогава, опасявам се, че ще трябва, с изключително нежелание, да бъда принуден да изпълня заповедта, която ми беше дадена точно преди да вляза тук. — Той хвърли бегъл поглед към Колън. — Точно така, нали, сержант?
— Какво? Ъ? Ами, да…
— Много бих предпочел да не правя това, но нямам избор.
Доктор Уайтфейс изгледа кръвнишки и двамата.
— Но това е собственост на Гилдията! Вие нямате право да… да…
— За това аз не знам, аз съм само ефрейтор. Но никога досега не съм отказвал да се подчиня на ясна заповед и съжалявам, но ще изпълня тази напълно и безпрекословно.
— Така, вижте, сега…
Керът се приближи още малко.
— Ако ще ви е някаква утеха, най-вероятно ще се срамувам от това.
Клоунът се вгледа в честните му очи и видя, както правеха всички, само чистата истина.
— Чуйте! Само ако извикам — доктор Уайтфейс почервеня под грима, — мога да събера една дузина хора тук.
— Повярвайте ми — каза Керът, — това само може да ми помогне да се подчиня.
Доктор Уайтфейс се гордееше със способността си да съди човешките характери. В решителното изражение на Керът нямаше нищо друго, освен абсолютна, добросъвестна честност. Той завъртя безцелно една перодръжка в ръцете си, после с внезапно движение я захвърли.
— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Как открихте, а? Кой ви каза?
— Наистина не бих могъл да споделя с вас. Но така или иначе, нещата се връзват. За всяка от Гилдиите има само по един вход, но Сградите на Гилдиите са опрени една в друга. Някой просто е трябвало да мине през стената.
— Уверявам ви, че ние не знаехме за това.
Сержант Колън беше онемял от възхищение. Беше виждал хора да блъфират при лошо раздаване, но никога не беше виждал някой, който да блъфира без карти.
— Ние си помислихме, че това е само някаква шега — оправда се клоунът. — Помислихме си, че младият Бино го е направил просто с хумористична цел, а после той облещи очи и ние не…
— Най-добре ми покажете дупката — прекъсна го Керът.
Останалите от Нощната Стража стояха във варианти на „свободно“ във вътрешния двор.
— Ефрейтор Нобс?
— Да, Волнонаемен Полицай Къди?
— Какво казват всички за джуджетата?
— О, хайде, занасяш ме, нали? Всеки, който знае нещо за джуджетата, знае и това.
Къди се прокашля.
— Джуджетата не го знаят.
— Какво искаш да кажеш с това „джуджетата не го знаят“?
— На нас никой не ни е казвал това, което всички го знаят за джуджетата.
— Ами… предполагам, мислили са си, че вие го знаете — каза Ноби немощно.
— Не и аз.
— О, добре.
Ноби хвърли поглед към троловете, после се наведе към Къди и прошепна в приблизителното място на ухото му.
Къди кимна.
— О, това ли е всичко?
— Да. Ъ-ъ… вярно ли е?
— Какво? О, да. Разбира се. За едно джудже е естествено. Някои имат повече от другите, разбира се.
— Навсякъде е така.
— Аз самият, например, съм спестил повече от седемдесет и осем долара.
— Не! Искам да кажа… не силно надарен с пари. Искам да кажа…
Ноби отново зашепна. Изражението на Къди не се промени. Ноби изви вежди.
— Вярно е, така ли?
— Откъде да знам? Аз не знам колко пари по принцип имат хората.
Ноби се отказа.
— Има едно нещо, което поне е вярно. Вие джуджетата наистина обичате златото, нали?
— Естествено, че не. Не ставай глупав.
— Ами…
— Ние казваме това, просто за да го вкараме в леглото.
Беше в една спалня на клоун. Понякога Колън се беше чудил какво ли правят клоуните насаме, и ето, всичко беше тук — свръхголемият калъп за обувки, много широката преса за панталони, огледалото с всички свещи наоколо, няколко парчета грим с индустриални размери… и едно легло, което изглеждаше не по- сложно, отколкото одеяло на пода, защото точно това беше. На клоуните и глупаците не се препоръчваше да водят мек и лек живот. Хуморът беше сериозен бизнес.
Имаше и една дупка в стената, голяма точно колкото да пропусне човек. До нея беше натрупана малка купчинка натрошени тухли.
От другата страна беше тъмнина.
От другата страна, хора убиваха други хора за пари.
Керът промуши глава и рамене през дупката, но Колън се опита да го дръпне назад.
— Почакай, момче, не знаеш какви ужасии лежат отвъд тези стени…
— Само поглеждам, за да открия.
— Може да е зала за мъчения или подземие, или пък грозна яма, или всичко!
— Само спалня на ученик е, сержант.
— Виждаш ли?