Керът прекрачи. Чуваха го как се движи насам-натам в мрака. Беше мракът на Убийците, някак си по- богат и по-малко мрачен от мрака на клоуните.
Той отново подаде глава.
— От известно време никой не е бил там вътре, обаче. По целия под има прах, но по него има следи от стъпки. И вратата е заключена и залостена. От тази страна.
Останалата част от тялото му също се върна.
— Просто искам да се уверя, че напълно разбирам това — каза той на доктор Уайтфейс. — Бино е направил дупка към Гилдията на Убийците, нали? И после е отишъл и е вдигнал оня дракон във въздуха? И после се е върнал през тази дупка? Е, как тогава е бил убит?
— От Убийците, сигурно. Биха били в правото си. Нарушаване територията на Гилдията е много сериозно простъпка, в края на краищата.
— Някой виждал ли е Бино след експлозията?
— О, да. Боффо е бил дежурен на входната врата и ясно си го спомня, че е излязъл.
— Знае, че е бил той?
Доктор Уайтфейс погледна неразбиращо.
— Естествено.
— Как?
— Как? Познал го е, разбира се. Така познаваш кой човек кой е. Поглеждаш го и казваш… това е той. Нарича се раз-поз-на-ва-не — подчерта клоунът. — Бил е Бино. Боффо каза, че изглеждал много притеснен.
— А. Чудесно. Нямам повече въпроси, докторе. Бино имал ли е някакви приятели сред Убийците?
— Ами… възможно е, възможно е. Ние не сме против посетителите.
Керът се вгледа в лицето на клоуна. После се усмихна.
— Разбира се. Добре, това изяснява всичко, струва ми се.
— Ако само се беше придържал към нещо, знаете, истинско.
— Като кофа с вар над вратата, или пък яйчен пай? — осведоми се Сержант Колън.
— Точно така!
— Е, най-добре да тръгваме — каза Керът. — Предполагам, че няма да искате да подадете оплакване срещу Убийците?
Доктор Уайтфейс се опита да изглежда уплашен, но това не се получи много добре под една уста, изрисувана в широка усмивка.
— Какво? Не! Искам да кажа — ако Убиец беше навлязъл в нашата Гилдия, искам да кажа, не по почтена работа, и беше откраднал нещо, ами, ние определено бихме счели, че сме в правото си да, така де, да…
— Да изсипете желе в ризата му? — предположи Ангуа.
— Да го ударите по главата с плондер на пръчка? — попита Колън.
— Възможно.
— Всяка Гилдия сама за себе си, разбира се — съгласи се Керът. — Предлагам да тръгваме, сержант. Нямаме какво повече да правим тук. Извинявайте, че ви обезпокоихме, доктор Уайтфейс. Виждам, че това трябва доста да ви е напрегнало.
Клоунът се срути от облекчение.
— Няма защо. Няма защо. Щастлив съм да помогна. Знам, че и вие трябва да си вършите работата.
Той ги изпрати надолу по стълбите и към двора, като бръщолевеше празни приказки. Останалите от Стражата издрънчаха в поза „мирно“.
— Всъщност… — каза Керът, тъкмо когато го изпровождаха през входната врата, — има едно нещо, което бихте могли да направите.
— Разбира се, разбира се.
— Хм, знам, че е малко нахално, но винаги много съм се интересувал от обичаите на Гилдиите… така че… как мислите, дали някой не би ми показал вашия музей?
— Моля? Какъв музей?
— Музеят на клоуните?
— О, искате да кажете Залата на Лицата. Това не е музей. Разбира се. Нищо тайно няма в него. Боффо, отбележи си. Ще се радваме да ви разведем по всяко време, ефрейтор.
— Много ви благодаря, доктор Уайтфейс.
— По всяко време.
— Тъкмо ми свършва дежурството. Веднага би било хубаво. Тъй и тъй съм тук.
— Не може да ти свърши дежурството, когато… оу! — каза Колън.
— Извинявай, сержант?
— Ти ме ритна!
— По грешка ти стъпих на сандала, сержант. Съжалявам.
Колън се опита да съзре послание в лицето на Керът. Той беше свикнал на обикновения Керът. Сложният Керът беше обезкуражаваш като да те разкъса освирепяла патица.
— Ние ще, ъ-ъ, ние ще си ходим тогава, а?
— Няма смисъл да стоите тук, щом всичко е установено на място — каза Керът, като гримасничеше яростно. — Може да отнеме цялата нощ, наистина.
Той погледна към покрива.
— О, добре, сега, когато всичко е установено на място, ние ще си тръгваме, добре — каза Колън. — Така ли е, Ноби?
— О, да, става да си тръгваме, защото всичко е установено на място — потвърди Ноби. — Чуваш ли Къди?
— Какво, че всичко е установено на място? О, да. Най-добре да си тръгваме. Става ли, Детритус?
Детритус зяпаше мрачно в нищото, а краката му бяха отпуснати на земята. Това беше нормална стойка за трол, докато чака следващата мисъл да дойде.
Сричките на името му ритнаха един неврон да се задейства на пресекулки.
— Какво?
— Всичко е установено на място.
— Какво всичко?
— Знаеш… смъртта на Господин Хемърхок и всичко.
— Така ли?
— Да!
— О!
Детритус обмисли това известно време, кимна и се отпусна отново в каквото и да беше мисловното състояние, което по принцип заемаше.
Още един неврон го щипна.
— Добре.
Къди го погледна за миг.
— Това е то — каза той тъжно. — Това е всичко, което постигаме.
— Много скоро ще се върна — обеща Керът. — Ще тръгваме ли… Клоуне, нали така беше? Доктор Уайтфейс?
— Предполагам, че няма нищо лошо. Много добре. Боффо, покажи на Ефрейтор Керът всичко, което поиска да види.
— Добре, сър.
— Трябва да с весела работа да си клоун — предположи Керът.
— Трябва ли?
— Толкова много шегички и майтапи.
Боффо изгледа Керът накриво.
— Ами… Има си своите моменти…
— Сигурен съм. Сигурен съм.
