това.
— Не ми показа какво го изплаши.
— Показах му убиец — каза Керът. — Съжалявам. Не мислех, че ще реагира така. Предполагам, че точно сега всички са малко превъзбудени. И е като с джуджетата и сечивата им. Всеки мисли по свой си начин.
— Ти си намерил лицето на убиеца там вътре?
— Да.
Керът отвори ръка. Държеше празно яйце.
— Изглежда така.
— Не е имал лице?
— Не, ти мислиш като клоун. Аз съм много простоват, но мисля, че е станало следното. Някой при Убийците е искал начин да влиза и да излиза, без да го виждат. Дал си е сметка, че между двете Гилдии има само една тънка стена. Имал е стая. Единственото, което е трябвало да направи, е било да открие кой живее от другата страна. По-късно той е убил Бино и е взел перуката и носа му. Истинският му нос. Така мислят клоуните. Гримът не е бил труден. Можеш да го вземеш отвсякъде. Влязъл е в Гилдията, гримиран да прилича на Бино. Минал е през стената. После е слязъл на двора пред музея, само че този път е бил облечен като Убиец. Взел е… исчезналото и се е върнал тук. Отново е минал през стената, преоблечен като Бино, и си е отишъл. И тогава някой е убил него.
— Боффо каза, че Бино изглеждал притеснен.
— И аз си помислих: това е странно, защото трябва да погледнеш клоуна съвсем отблизо, за да разбереш какво е истинското му изражение. Но би могъл да забележиш, ако гримът не е поставен много добре. Като, например, ако е бил поставен от някой, който не е свикнал много на това. Но важното е, че ако някой друг клоун види лицето на Бино да излиза през вратата, значи е видял самия човек да излиза. Те не могат да си представят някой друг да носи това лице. Те не мислят така. Клоунът и неговият грим са едно и също нещо. Без грима си клоунът не съществува. Един клоун не би носил лицето на друг клоун, както едно джудже не би използвало сечивата на друго джудже.
— Звучи ми опасно, обаче.
— Било е. Много опасно.
— Керът? Какво ще правиш сега?
— Мисля, че май е добра идея да открием чия е била стаята от другата страна на дупката, нали? Мисля, че може да принадлежи на малкото приятелче на Бино.
— В Гилдията на Убийците? Само ние двамата?
— Хм. Имаш право.
Керът изглеждаше толкова съкрушен, че Ангуа се предаде.
— Колко е часът? — попита тя.
Много внимателно Керът извади приготвения за подарък на Капитан Ваймс часовник от платнения му калъф.
— Часът е…
— … дрън, а дрън, а дран, бим… бам… бим…
Те изчакаха търпеливо, докато свърши.
— Седем без петнайсет — каза Керът. — Абсолютно точен при това. Сверих го с големия слънчев часовник в Университета.
Ангуа погледна към небето.
— Добре. Аз мога да разбера, струва ми се. Остави на мен.
— Как?
— Ъ-ъ… аз… ами, мога да си сваля униформата, нали така, и, ох, да си проправя път вътре като сестра на някоя кухненска прислужница или нещо подобно…
Керът погледна със съмнение.
— Мислиш ли, че това ще свърши работа?
— Ти можеш ли да измислиш нещо по-добро?
— Точно сега не.
— Добре тогава. Аз ще… ъ-ъ… виж… ти се върни при останалите момчета и… аз ще намеря някъде да се преоблека в нещо по-подходящо.
Тя нямаше нужда да се озърта, за да познае откъде дойде кикотенето. Гаспод имаше способността да се появява тихичко като малко облаче метан в препълнена стая, и то с обезпокоителното свойство на последния да запълва цялото налично пространство.
— Откъде можеш да намериш дрехи за преобличане тук наоколо? — попита Керът.
— Добрият Страж е готов винаги да импровизира — отвърна Ангуа.
— Това малко куче е ужасно хриптящо — каза Керът. — Защо винаги ни следва?
— Наистина не бих могла да знам.
— Той има подарък за теб.
Ангуа рискува да погледне. Гаспод държеше, но едва-едва, един много голям кокал в устата си. Беше по-широк, отколкото самият той беше дълъг и вероятно бе принадлежал на нещо, умряло и вкаменило се в катранена яма. Беше зелен и на места с козина.
— Колко хубаво — изрече тя студено. — Ти продължавай. Нека видя какво мога да направя…
— Ако си сигурна… — започна Керът колебливо.
— Да.
Когато той изчезна, Ангуа се упъти към най-близката уличка. До изгрева на луната оставаха само няколко минути.
Сержант Колън отдаде чест, когато Керът се върна, смръщен от някаква мисъл.
— Можем ли да си тръгваме вече, сър?
— Какво? Защо?
— Сега, когато всичко е изяснено?
— Аз просто казах това, за да приспя подозрението — обясни Керът.
— А! Много умно — бързо каза сержантът. — И аз така си помислих. Той казва това, за да приспи подозрението, помислих си аз.
— Там някъде още има убиец. Или нещо по-лошо.
Керът пробяга с поглед по зле подбраното войнство.
— Но точно сега си мисля, че ще се наложи да изясним тази работа с Дневната Стража.
— Ъ-ъ… Хората казват, че на практика там навън има въстание — вметна Колън.
— Ето защо трябва да го изясним.
Колън прехапа устна. Той не беше, сам по себе си, страхливец. Миналата година градът беше нападнат от дракон и Колън всъщност беше стоял на един покрив и беше пускал стрели към него, докато той връхлиташе надолу срещу него с отворена уста, макар че, ако трябва да си говорим честно, после му се наложи да си сменя бельото. Но тогава беше просто. Един страшно огромен огнедишащ дракон беше много прям. Така си беше: изправен точно пред теб и тъкмо се кани да те изпече жив. Това беше единственото, за което трябваше да се притесняваш. Честно казано, това беше доста множко, за което да се притесняваш, но и… просто. Никаква загадка.
— Ще трябва да го изясним значи?
— Да.
— О! Добре. Обичам да изяснявам нещата.
Мръсния Стар Рон беше член на Гилдията на Просяците с добро име. Той беше Мърморко, и то добър. Имаше навика да се примъква зад хората, като мърмореше на своя собствен език, докато не му платяха, та да престане. Хората мислеха, че той е луд, но, формално погледнато, случаят не беше такъв. Досегът му с реалността беше на космическо равнище и срещаше известни проблеми да се концентрира върху по-малки неща — като другите хора, стени и сапун (макар че за съвсем малките неща, като монетите например, зрението му беше превъзходно).
