— Още ли диша? — попита Колън.
— О, да. Аз си удържах ръката.
— На мен ми звучи като достатъчен минимум, сър — лоялно каза Колън.
— Фреееед!
Керът разсеяно се пресегна и когато утринната звезда се завъртя покрай него, я улови за веригата. После я метна срещу стената, където тя се заби.
— Вие, мъже, там вътре в Наблюдателницата — каза той, — излезте веднага.
Появиха се петима мъже, заобикаляйки предпазливо проснатия по очи капитан.
— Хубаво. Сега идете и доведете Коулфейс.
— Ъ-ъ… той е в малко лошо настроение, Ефрейтор Керът.
— Поради това, че е окован към пода — осмели се да добави друг страж.
— Добре тогава. Решението е, че той незабавно ще бъде освободен от веригите.
Мъжете нервно размърдаха крака, най-вероятно защото си спомниха една стара поговорка, която много добре пасваше за случая.32
Керът кимна.
— Няма да карам вас да го правите, но мога да ви предложа да си вземете малко отпуск.
— Куирм е много хубав по това време на годината — напомни Сержант Колън услужливо. — Имат цветен часовник.
— Ъ-ъ… след като го споменаваш… задава ми се малко отпуск по болест — каза един от тях.
— Бих казал, че това е много вероятно, ако се мотаеш наоколо — увери го Керът.
Те офейкаха толкова бързо, колкото изискваше благоприличието. Тълпата почти не им обърна внимание. Имаше още много какво да видят при Керът.
— Така — каза Керът. — Детритус, ти вземи няколко човека и иди изведи затворника.
— Не виждам защо… — започна едно джудже.
— Ти да мълчиш, ужасно джудже — скастри го Детритус, опиянен от властта.
Можеше да се чуе как се спуска гилотина. В тълпата, известен брой възлести ръце с различни размери се вкопчиха в множество скрити оръжия.
Всички гледаха Керът.
Това беше странното, спомняше си по-късно Колън. Всички гледаха Керът.
Гаспод подуши един стълб на фенер.
— Виждам, че Трикракия Шеп отново е болен. А старият Уили Кутрето пак се е върнал в града.
За едно куче добре поставения кол за връзване или лампа представляват социален календар.
— Къде сме? — попита Ангуа.
Трудно беше да се следва дирята на Мръсния Стар Рон. Имаше толкова много други миризми.
— Някъде в „Сенките“ — каза Гаспод. — Улицата на Любимата, така мирише. — Той подуши земята. — А, ето го отново, малкият…
— … ’расти, Гаспод…
Това беше дълбок, дрезгав глас, един вид шепот с пясък в него. Долетя откъм някаква пресечка.
— … ’ое ти е приятелчето, Гаспод?
Чу се кикот.
— А — каза Гаспод. — Ъх. Здрасти, момчета.
Две кучета се появиха откъм пряката. Бяха огромни. Породата им беше неопределима. Едното от тях беше смолисточерно и приличаше на питбул-териер, кръстосан с месомелачка. Другото… другото приличаше на куче, името на което почти със сигурност е „Буцата“. Горните и долните му зъби бяха пораснали толкова големи, че сякаш гледаше на света през решетки. Освен това беше кривокрако, макар че сигурно би била лоша, ако не и фатална стъпка за всеки, който би коментирал това.
Опашката на Гаспод вибрираше нервно.
— Това са приятелите ми Черния Роджър и…
— Буцата? — предположи Ангуа.
— Ти откъде знаеш?
— Сполучлива догадка.
Двете големи кучета вече им бяха от двете страни.
— Тъй, тъй, тъй — каза Черният Роджър. — Кой е това, значи?
— Ангуа — каза Гаспод. — Тя е…
— … вълча порода — прекъсна го Ангуа.
Двете кучета крачеха гладно покрай тях.
— Големия Фидо знае ли зъ нея? — попита Черният Роджър.
— Тъкмо се канех… — започна Гаспод.
— Добре, тогава, струва ми се, че ще искате да дойдете с нас. Тази вечер е на Гилдията.
— Сигурно, сигурно — каза Гаспод. — Няма проблем за това.
Със сигурност ще мога да се справя с който и да е от тях, помисли си Ангуа. Но не и с двамата едновременно.
Да си върколак означаваше да притежаваш ловкост и сила на челюстите, че да можеш незабавно да прехапеш вратните вени на човек. Това беше номер на баща й, който винаги дразнеше майка й, особено ако го направеше преди хранене. Но Ангуа никога не можеше да се насили да го направи. Предпочиташе вегетарианския вариант.
— ’асти — изръмжа Буцата в ухото й.
— Хич да не се притесняваш за нищо — простена Гаспод. — Аз и Големия Фидо… така сме.
— Какво се опитваш да направиш? Да си прекръстиш лапите ли? Не знаех, че кучетата могат да правят така.
— Не можем — каза Гаспод нещастно.
Други кучета се прокраднаха в сенките, докато тези двамата хем ги водеха, хем ги теглеха по странични пътеки, които вече не бяха дори улички, а само дупки между стените. Те се отвориха най-накрая на гола територия, нищо повече от голям осветен кладенец между сградите наоколо. В единия ъгъл имаше съборен много голям варел, с продрано одеяло в него. Множество различни кучета чакаха наоколо пред него и изглеждаха нетърпеливи; някои от тях имаха само по едно око, някои от тях имаха само по едно ухо, всички те имаха белези и всички те имаха зъби.
— Вие — каза Черният Роджър, — чакайте тук.
— Ни съ опитвъйтъ дъ исбягъте — предупреди Буцата, — щоту дъ ти дъфчът чърватъ честу убиждъ.
Ангуа наведе глава до Гаспод. Малкото куче трепереше.
— В какво ме забърка? — изръмжа тя. — Това е Кучешката Гилдия, така ли? Глутница бездомници?
— Шшшш! Не казвай това! Тези не са бездомници. О, боже! — Гаспод се огледа наоколо. — Не всяко куче може просто да е в Гилдията. О, божичко, не. Това са кучета, които са били… — той понижи глас, — … ъъъ… лоши кучета.
— Лоши кучета?
— Лоши кучета. Ти, лошо момче. Шляпни го. Ти, лошо куче — промърмори Гаспод като някаква ужасна молитва. — Всяко куче, което виждаш тук, така, всяко куче… бяга. Бяга от същинския си господар или господарка.
— Това ли е всичко?
— Всичко? Всичко? Е, добре. Разбира се. Ти не си точно куче. Не би могла да разбереш. Не би могла да знаеш какво е. Но Големият Фидо… той им каза. Отхвърлете душещите ви вериги, каза той. Ухапете ръката, която ви храни. Вдигнете се и вийте. Той им даде гордост — каза Гаспод, гласът му — смесица от страх и стъписване. — Той им каза. Всяко куче, което той открие с неосвободен дух — то е мъртво куче. Миналата седмица уби един доберман, само защото си е размахал опашката, когато минал човек.
Ангуа погледна другите кучета. Всичките бяха размъкнати. Освен това, странно, не приличаха на кучета. Имаше един малък и доста изнежен бял пудел, който все още носеше прорасналите остатъци от пуделската си фризура, и едно кученце с дрипавите останки на карирано палтенце, което още висеше от рамото му. Но те не се биеха, нито се джафкаха. Имаха еднакъв сериозен вид, какъвто тя беше виждала и по-рано, макар
