— Ти, Коулфейс, я се посъживи малко, ти имаш маршалски жезъл в раницата си!
— И не съм взимал нищо.
— Просвай се сега долу и ми направи трийсет и две! Не! Нека са шейсет и четири!
Сержант Колън се ощипа по носа. Живи сме, помисли си той. Трол обиди джудже пред много други джуджета. Коулфейс… искам да кажа, Коулфейс, искам да кажа, Детритус е самата чистота в сравнение… та Коулфейс е свободен и сега е страж. Керът нокаутира Майонезата. Керът каза, че всичко ще изясним до утре, а вече е тъмно. Но сме живи.
Ефрейтор Керът беше побъркан.
Я ги слушай кучетата! Всички са настръхнали в тази жега.
Ангуа слушаше как останалите кучета вият и си мислеше за вълците.
Беше бягала с глутницата няколко пъти и знаеше за вълците. Тези кучета не бяха вълци. Вълците бяха миролюбиви създания, общо взето, и много прости. Като се замислеше, водачът на глутницата приличаше доста на Керът, който пасваше на града по същия начин, по който вълкът на високите гори.
Кучетата бяха по-умни от вълците. Вълците нямаха нужда от интелигентност. Те имаха други неща. Но кучетата… на тях интелигентността им беше дадена от хората. Независимо дали я искаха или не. Те определено бяха по-злобни от вълците. И това го бяха придобили от хората.
Големия Фидо скалъпваше шайката си безпризорници в нещо, каквото невежото му съзнание мислеше, че е вълча глутница. Един вид космата машина за убиване.
Тя се огледа.
Големи кучета, малки кучета, дебели кучета, мършави кучета. Всички те гледаха със светнали очи, докато пуделът говореше.
За Съдбата.
За Дисциплината.
За Естественото Превъзходство на Кучешката Раса.
За Вълците. Само че представата на Големия Фидо за вълците не бяха вълците, каквито Ангуа ги познаваше. Те бяха по-големи, по-свирепи, по-мъдри, вълците от мечтите на Фидо. Те бяха Царете на Гората, Ужасът на Нощта. Имаха имена като Бързата Лапа или Сребърния Гръб. Бяха това, към което всяко куче би трябвало да се стреми.
Големия Фидо беше одобрил Ангуа. Тя много прилича на вълк, беше казал той.
Те всички слушаха напълно отнесени едно малко куче, което нервно пръцкаше, докато говореше и им разправяше, че естествената форма на кучето била бая по-голяма. Ангуа би се изсмяла, ако не беше фактът, че много се съмняваше да се измъкне жива оттам.
И после тя видя какво се случи с едно малко, плъхоподобно помиярче, което беше домъкнато на средата на кръга от два териера, и беше обвинено, че е изтичало да донесе пръчка. Дори и вълците не правеха това на други вълци. Не съществуваше кодекс за вълче поведение. Нямаше нужда от такъв. Вълците нямаха нужда от правила, за да бъдат вълци.
Когато екзекуцията свърши, тя откри Гаспод седнал в един ъгъл и опитващ се да изглежда незабележим.
— Ще ни преследват ли, ако се измъкнем сега? — каза тя.
— Не мисля. Срещата свърши, нали виждаш?
— Хайде.
Те се отправиха спокойно към една пряка и, когато се увериха, че не са били забелязани, побягнаха като луди.
— Божичко! — каза Ангуа, когато оставиха няколко улици между себе си и тълпата кучета. — Той е луд, нали?
— Не, луд си, когато имаш пяна на устата — поправи я Гаспод. — Той е душевно болен. Това е, когато имаш пяна на мозъка.
— Всичките тези приказки за вълци…
— Предполагам, че едно куче има право да мечтае.
— Но вълците не са такива! Те дори нямат имена!
— Всеки си има име.
— Вълците нямат. Защо са им? Те знаят кои са, знаят и кои са останалите от глутницата. Всичкото е… представа. Миризма, усет и форма. Вълците дори нямат дума за вълк! Изобщо не е така. Имената са човешки неща.
— Кучетата имат имена. Аз имам име. Гаспод. Това е моето име — каза Гаспод, малко намусено.
— Ами… не мога да обясня защо. Но вълците нямат имена.
Луната сега беше високо, на едно небе, черно като чаша кафе, което изобщо не е черно.
Светлината й превръщаше града в мрежа от сребърни линии и сенки.
Някога Кулата на Изкуството е била центърът на града, но градовете имат склонността да емигрират лекичко с времето и центърът на Анкх-Морпорк сега беше на няколкостотин метра оттам. Кулата още стърчеше над града. Черната й форма се очертаваше на вечерното небе, като успяваше да изглежда по- черна, отколкото обикновените сенки биха подсказали.
Почти никой никога не гледаше Кулата на Изкуствата, защото тя винаги си беше стояла там. Просто беше нещо. Хората почти никога не поглеждат към познатите неща.
Чу се съвсем слабо издрънчаване на метал върху камък. За един миг някой в близост до кулата и погледнал точно към правилното място би могъл да си представи, че късче още по-черна тъмнина бавно, но неумолимо се придвижва към върха.
За един миг, лунната светлина улови тънка метална тръба, преметната на гърба на някаква фигура. После тя отново попадна в сянка, докато продължи да се изкачва нагоре.
Прозорецът беше здраво затворен.
— Но тя винаги го оставя отворен — проскимтя Ангуа.
— Тази вечер трябва да го е затворила — каза Гаспод. — Много странни хора има наоколо.
— Но тя знае за странните хора. Повечето от тях живеят в нейната къща!
— Просто ще трябва да се превърнеш отново в човек и да счупиш прозореца.
— Не мога да направя това! Ще съм гола!
— Е, и сега си гола, нали?
— Но съм вълк! Това е различно!
— Аз никога през живота си не съм носил нищо. Мен това никога не ме е притеснявало.
— Наблюдателницата — промълви Ангуа. — В Наблюдателницата все ще има нещо. Резервна ризница, поне. Чаршаф или нещо. И вратата не се затваря добре. Хайде.
Тя препусна по улицата, а Гаспод хленчеше след нея.
Някой пееше.
— Божичко — каза Гаспод, — виж това.
Четирима Стражи бъхтеха покрай тях. Две джуджета, два трола. Ангуа разпозна Детритус.
— Чат, чат, чат! Вие без съмнение най-ужасните новобранци, дето виждал някога съм! Влез в стъпка!
— Нищо не съм направил!
— Сега за пръв път в шибания си живот правиш нещо, Волнонаемен Полицай Коулфейс! То е мъжки живот в Стражата!
Отрядът сви зад ъгъла.
— Какво става тук? — каза Ангуа.
— Откъде да знам. Може и да разбера нещо повече, ако някой от тях спре да се изпикае.
Около Наблюдателницата в Двора на Псевдополис имаше малка тълпа. Те също като че бяха Стражи. Сержант Колън стоеше под една треперлива лампа, драскаше нещо върху дъската си и говореше на дребен мъж с големи мустаци.
