и никога у кучета.
Гаспод вече явно трепереше. Ангуа се присламчи към пудела. Той още имаше лъскав нашийник, видим под сплъстената козина.
— Този Голям Фидо някакъв вид вълк ли е или какво?
— По дух, всички кучета са вълци — каза пуделът, — но цинично и грубо отделени от истинската им съдба чрез манипулациите на така наречения хуманизъм.
Звучеше като цитат.
— Големия Фидо ли каза това? — пробва се Ангуа.
Пуделът обърна глава. За пръв път тя видя очите му. Бяха червени и обезумели като ада. Всяко нещо с такива очи можеше да убие всяко нещо, което си пожелае, защото лудостта, истинската лудост, може да разбие дъска с юмрук.
— Да — каза Големия Фидо.
Някога беше нормално куче. Молеше се, изправен на задните си крака, търкаляше се, гонеше и носеше. Всяка нощ го извеждаха на разходка.
Нямаше светкавица, когато Това се случи. Просто си лежеше в кошницата една нощ и си мислеше за името си, което беше Фидо, и за името на кошницата, което беше Фидо. И си мислеше за одеялото си с „Фидо“ на него, и за купичката си с „Фидо“ на нея, и най-вече разсъждаваше върху нашийника с „Фидо“ на него. Нещо някъде дълбоко в мозъка му каза „щрак“ и той си разкъса одеялото, ухапа собственика си и се шмугна през прозореца на кухнята. На улицата отвън един лабрадор, четири пъти по-голям от Фидо, се изкикоти на нашийника, а трийсет секунди по-късно избяга със скимтене.
Това беше просто началото.
Кучешката йерархия беше проста работа. Фидо поразпита наоколо, по принцип със задавен глас, защото челюстите му биваха заети с нечий крак, Докато не намери водача на най-голямата банда подивели кучета в града. Хората — т.е., кучетата, — още говореха за битката между Фидо и Лаещия Луд Артър, ротвайлер с едно око и много лош нрав. Но повечето животни не се бият до смърт, само до победа, а беше невъзможно Фидо да бъде победен. Той беше просто една малка, бързо убиваща светкавица с нашийник. Той увисваше по различни части от Лаещия Луд Артър, чак докато противникът не се отказа, и тогава за негово учудване, Фидо го уби. Имаше нещо необяснимо твърдо у това куче — можеше да го налагаш пет минути с торба пясък и каквото останеше от него, пак нямаше да се предаде, а най-добре беше да не му обръщаш гръб.
Защото Големия Фидо имаше мечта.
— Проблем ли има? — попита Керът.
— Този трол обиди това джудже — натърти Силния-в-ръката.
— Чух Действащ Полицай Детритус да дава заповед на Волнонаемен Полицай… Хролф Пижама. Какво от това?
— Той е трол!
— Е, и?
— Той обиди джудже!
— Всъщност, това е технически военен термин… — започна Сержант Колън.
— Този проклет трол се случи просто да ми спаси живота днес! — изкрещя Къди.
— Защо?
— Какво защо? Какво защо? ’щото беше моят живот, ето защо! Аз случайно съм много привързан към него!
— Нямах предвид…
— Що просто не млъкнеш, Абба „Силния-в-ръката“! Какво изобщо знаеш ти за нещо, цивилен такъв! Що си толкова глупав! Аааргх! Твърде съм нисък за това лайно!
Една сянка се изправи на вратата. Коулфейс по принцип беше в хоризонтална форма, тъмна маса от начупени линии и гладки повърхности. Очите му блестяха червени и подозрителни.
— Сега ти го пускаш! — простена едно джудже.
— Защото нямаме причина да го държим заключен — каза Керът. — Който и да е убил господин Хемърхок, е бил достатъчно малък, че да мине през врата за джуджета. Един трол с неговия ръст не би успял да направи това.
— Но всички знаят, че той е лош трол! — изкрещя Силния-в-ръката.
— Не съм направил нищо — изтътна Коулфейс.
— Не можете да го освободите сега, сър — просъска Колън. — Те ще се нахвърлят върху него.
— Не съм направил нищо.
— Добре казано, сержант. Действащ Полицай Детритус!
— Сър?
— Пиши го доброволец.
— Не съм направил нищо.
— Не можеш така! — изкрещя джуджето.
— Няма да съм в никаква Стража — изръмжа Коулфейс.
Керът се наведе към него.
— Ей там има стотина джуджета. С огромни брадви — прошепна той.
Коулфейс примижа.
— Постъпвам.
— Накарай го да положи клетва, действащ полицай.
— Разрешение да запиша още едно джудже, сър? За поддържане на равенството?
— Давай, Действащ Полицай Къди.
Керът свали шлема си и избърса чело.
— Мисля, че това е всичко.
Тълпата го зяпна.
Той се усмихна широко.
— Никой не е длъжен да стои тук, освен ако сам не желае.
— Не съм направил нищо.
— Да… но… виж — каза Силният-в-ръката. — Ако не той е убил стария Хемърхок, то кой тогава?
— Не съм направил нищо.
— Разследванията ни продължават.
— Ти не знаеш!
— Но ще открия.
— О, така ли? И кога, моля, ще знаеш?
— Утре.
Джуджето се поколеба.
— Добре — отстъпи с изключително нежелание. — Утре. Но най-добре да е наистина утре.
— Добре — каза Керът.
Тълпата се разпръсна или поне се разгърна малко. Все едно дали са тролове, джуджета или хора, Анкх-Морпоркските жители никога не изгарят от желание да се разкарат, ако предстои още някое улично представление.
Действащ Полицай Детритус, с гърди така издути от гордост и високомерие, че кокалчетата му почти не докосваха земята, оглеждаше състава си.
— Ей, слушайте, ужасни тролове такива!
Той спря, докато следващите мисли се довлекат на място.
— Хубавичко ме слушайте сега! Вие сте в Стражата, момчета! Туй работа с перспектива! — каза Детритус. — Аз го правя едва от десет минути и вече ме издигнаха! Освен това има образование и обучение за хубава работа по Гражданските Улици! Това ви е бухалката с пирон на нея. Ще ядете. Ще спите на нея. Когато Детритус каже Скачай, вие казвате… какъв цвят! Ще го правим по числата! А аз имам много числа!
— Не съм направил нищо.
