Следователно, той не беше изненадан, когато една красива млада жена прелетя край него и си свали всичките дрехи. Такива неща се случваха непрекъснато, макар и до този момент само от вътрешната страна на главата му.
После той видя какво се случи по-нататък.
Той видя как гладката златна фигура изчезна.
— Казах им! Казах им! Казах им! Ще им дам аз грънци от сбирката на вехтошаря, това ще направя. Майната им. Хилядолетна ръка и скарида! Казах им!
Гаспод размаха нещо, което от техническа гледна точка беше опашка, когато Ангуа се появи отново.
— Облеци се в несто по-потходяшто — каза той, гласът му леко приглушен от кокала. — Хубаво. Донесох ти това малко подаръце…
Той го пусна на паветата. Във вълчите очи на Ангуа не изглеждаше по-добре.
— За какво?
— Пълен е с хранително костномозъчно желе, този кокал — каза той обвинително.
— Забрави. Така, как обикновено влизаш в Гилдията на Убийците?
— А след това дали не бихме могли един вид да повисим с изплезен език на бунището на Фидрова Улица? — предложи Гаспод, а остатъците от опашката му все още тупаха по земята. — Там наоколо има такива плъхове, че козината ще ти настръхне… Не, добре, забрави — бързо довърши той, щом в погледа на Ангуа за момент проблесна огън.
Той въздъхна.
— До кухните има водосточна тръба.
— Достатъчно голяма за човек?
— Дори не и за джудже. Но не си струва. Тази вечер има спагети. В спагетите няма много кокали…
— Хайде.
Той закуцука нататък.
— Това беше хубав кокал. Току-що беше почнал да зеленясва. Ха! Обзалагам се, че няма да можеш да откажеш кутия шоколадови бонбони от господин Грамадата, обаче.
Той се сви от страх, щом тя се нахвърли върху него.
— За какво говориш?
— Нищо! Нищо!
Помъкна се след нея, като хленчеше.
Ангуа също не беше щастлива. Винаги беше проблем да й растат козина и кучешки зъби при всяко пълнолуние. Точно когато си мислеше по-рано, че е имала късмет, все откриваше, че не са много мъжете, които изпитват щастие от общуване, в което на партньорката им й расте козина и тя вие. Беше се заклела: повече никакви такива любовни заплитания.
Колкото до Гаспод, той се беше предал на живот без любов или поне не повече от практическата привързаност, изживяна досега, която се състоеше от много изненадана чихуахуа и една краткотрайна връзка с крака на някакъв пощальон.
Барутът №1 се плъзна надолу по сгънатата хартия в металната цев. По дяволите Ваймс! Кой би си помислил, че той ще се отправи към сградата на операта? Изгуби чифт цеви там горе. Но бяха му останали още три, опаковани добре в кухия приклад. Торбичка от барут №1 и елементарни познания за леенето на олово беше всичко, от което се нуждае човек, за да управлява един град…
Исчезналото лежеше на масата. Металът имаше синкав блясък. Или може би не толкова блясък, колкото лъскавина. И, разбира се, това беше само от маслото. Трябваше да повярва човек, че е само маслото. Явно беше нещо метално. Изобщо не можеше да е живо.
И все пак…
И все пак…
— Казват, че било само едно просякинче от Гилдията.
Е? Какво от това? Беше удобна мишена. Не е моя вината. Твоя беше вината. Аз съм просто едно Исчезнало. Исчезналите не убиват хора. Хората убиват хора.
— Ти уби Хемърхок! Момчето каза, че ти само си гръмнало! А той те е поправял!
Ти благодарност ли очакваш? Той можеше да направи друго като мен.
— Това беше ли причина да го убиваш?
Определено. Ти нищо не разбираш.
Гласът в главата му ли беше или в исчезналото? Не можеше да е сигурен. Едуард спомена, че има глас… и казваше, че може да ти даде всичко, което поискаш…
Влизането в Гилдията беше лесно за Ангуа, дори и през ядосаните тълпи. Някои от Убийците, онези, от знатните домове, които имаха големи отпуснати кучета из къщите си по същия начин, по който по-нисшите хорица си имат черги, бяха довели някои със себе си. Освен това Ангуа беше с чисто родословие. Докато препускаше из сградите, тя привличаше възхитени погледи.
Да намери нужния й коридор също беше лесно. Запомни гледката от съседната Гилдия и броеше етажите. Във всеки случай, не трябваше много да се взира. Миризмата на фойерверки висеше във въздуха по целия коридор.
В коридора имаше и тълпа Убийци. Вратата на стаята беше разбита. Щом Ангуа надникна иззад ъгъла, тя видя да се появява доктор Крусис, а лицето му кипеше от ярост.
— Господин Дауни?
Един белокос Убиец го погледна с внимание.
— Сър?
— Искам да бъде открит!
— Да, докторе…
— Всъщност, искам го погребан! С изключителна Нелюбезност! И определям възнаграждението на десет хиляди долара — аз лично ще го платя, ясно? И без данъци за Гилдията.
Няколко Убийци небрежно се отстраниха от тълпата. Десет хиляди освободени от данъци долара бяха добри пари.
Дауни изглежда се притесни.
— Докторе, аз мисля…
— Мислиш? Не ти се плаща да мислиш! Един бог знае къде е стигнал чак идиотът. Наредих да се претърси Гилдията! Защо никой не е разбил вратата?
— Съжалявам, докторе, Едуард ни напусна преди седмици и аз не мислех…
— Не си мислел? На теб за какво ти се плаща?
— Него никога не съм го виждал в такова настроение — каза Гаспод.
Зад главния Убиец се чу прокашляне. Доктор Уайтфейс се беше появил от стаята.
— А, докторе — каза доктор Крусис. — Мисля, че може би е най-добре да идем и да обсъдим това по- нататък в кабинета ми, а?
— Аз наистина най-ужасно съжалявам, господарю мой…
— Забрави това. Малкият… дявол направи и двама ни на глупаци. О… нищо лично, разбира се. Господин Дауни, Глупаците и Убийците ще охраняват тази дупка, докато не доведем някакви зидари тук утре. Никой няма да минава през нея, ясно?
— Да, докторе.
— Много добре.
— Това е господин Дауни — обясни Гаспод, когато доктор Крусис и главният клоун изчезнаха по коридора. — Номер две при Убийците. — Той се почеса по ухото. — Би премахнал стария Крусис като едното нищо, ако не противоречеше на правилата.
Ангуа изтича напред. Дауни, който бършеше чело с черна кърпичка, погледна надолу.
— Здрасти, ти си нова. — Погледна към Гаспод. — И помиярът се е върнал, виждам.
— Бау, бау — каза Гаспод, а провисналата му опашка тупна по пода. — Между другото — добави той за улеснение на Ангуа, — често пъти е добър за по ментово бонбонче, ако го хванеш в добро настроение. Тази
