година е отровил петнайсет човека. С отровите е почти толкова добър, колкото и старият Крусис.
— Трябва ли да знам това?
Дауни я потупа по главата.
— О, Убийците не трябва да убиват, освен ако не им се плаща. От тези дребни бакшиши идва цялата разлика.
Сега Ангуа беше в положение да вижда вратата. На парче картон, забито в метална скоба, имаше написано име.
Едуард д’Ийт.
— Едуард д’Ийт — повтори тя.
— Това е име, което ми звучи много познато — каза Гаспод. — Семейство, което живееше на Кингсуей. Бяха богати като Креозот.
— Кой е Креозот?
— Някакъв шибан чужденец, който е бил богат.
— О!
— Но прадядото страдаше от ужасна жажда, а дядото гонеше всичко, облечено в рокля, негова рокля, нали разбираш, а старият д’Ийт, ами, той беше трезвен и чист, но изгуби остатъка от семейните пари поради това, че имаше бяло петно в главата, когато трябваше да различи едно от единайсет.
— Не разбирам как от това изобщо могат да се загубят пари.
— Може, ако решиш, че ще играеш на „Сакатия господин Лук“ с големите момчета.
Върколакът и кучето продължиха с лека стъпка по коридора.
— Знаеш ли нещо за Господаря Едуард? — попита Ангуа.
— Нищо. Къщата неотдавна беше продадена. Семейни дългове. Не съм го виждал.
— Ти определено си много осведомен.
— Въртя се наоколо. Никой не забелязва кучетата. — Гаспод сбърчи нос. Приличаше на попарен трюфел. — Срамота. Вони на исчезнало, нали.
— Да. Има нещо странно в това.
— Какво?
— Нещо не е наред.
Имаше и други миризми. Непрани чорапи, други кучета, грима на доктор Уайтфейс, вчерашната вечеря — ароматите изпълваха въздуха. Но огнената миризма на това, за което Ангуа сега машинално мислеше като за исчезнало, обвиваше всичко останало, парлива като киселина.
— Какво не е наред?
— Не знам… може би е миризмата на исчезналото…
— Цък. Оттук започна. Държаха исчезналото тук с години.
— Така. Добре. Ами, ние имаме име. То може да говори нещо на Керът…
Ангуа изприпка надолу по стълбите.
— ’звинявай… — каза Гаспод.
— Да?
— Как можеш да се превърнеш обратно на жена?
— Просто излизам от лунната светлина и… се съсредоточавам. Така става.
— Божичко! Това ли е всичко?
— Ако от техническа гледна точка е пълнолуние, мога да се Променям дори и през деня, ако искам. Длъжна съм да се Променям, само когато съм на лунна светлина.
— Шегуваш ли се? Ами вълчата отрова?
— Вълча отрова? Това е растение. Вид самакитка, струва ми се. Та какво тя?
— Не те ли убива?
— Виж, няма защо да вярваш на всичко, което чуваш за върколаците. Ние сме хора като всички останали. През повечето време — добави тя.
По това време вече бяха извън Гилдията и се бяха упътили към уличката, която всъщност и стигнаха, но на която й липсваха определени важни характеристики, от последно им идване. Най-забележимата липса беше униформата на Ангуа, но и световен недостиг на Мръсния Стар Рон.
— По дяволите!
Те погледнаха към празното парче кал.
— Имаш ли други дрехи?
— Да, но само у дома на Брястова Улица. Това ми е единствената униформа.
— Трябва ли да си облечеш някакви дрехи, докато си човек?
— Да.
— Защо? Бих казал, че една гола жена би се чувствала добре във всякаква компания, без да искам да те засегна.
— Предпочитам дрехи.
Гаспод подуши в мръсотията.
— Хайде, тогава — въздъхна той. — Най-добре да настигнем Мръсния Стар Рон, преди ризницата ти да се е превърнала в бутилка от Беърхагъровото, нали?
Ангуа се огледа наоколо. Миризмата на Мръсния Стар Рон беше на практика материална.
— Добре. Но нека побързаме.
Вълча отрова ли? Нямаш нужда от тъпи стари билки, за да си затрудняваш живота, ако прекарваш по една седмица всеки месец с по два крака повече и с по четири допълнителни цицки.
Около Двореца на Патриция имаше тълпи, както и пред Гилдията на Убийците. Много просяци бяха налице. Изглеждаха гадни. Да изглежда гаден така или иначе е основният капитал на всеки просяк. Тези обаче изглеждаха по-гадни от необходимото.
Милицията надникна иззад един ъгъл.
— Има стотици хора — каза Колън. — И много тролове пред сградата на Дневната Стража.
— Къде тълпата е най-плътна? — попита Керът.
— Там, където са троловете. — Колън се опомни. — Само се шегувам.
— Много добре — каза Керът. — Последвайте ме всички.
Бръщолевенето спря, щом милицията замарширува, затрополи, заприпка и защрака със стави към Сградата на Дневната Стража.
Двойка много големи тролове препречи пътя. Тълпата загледа в мълчаливо очакване.
Всеки момент, помисли си Колън, някой ще хвърли нещо. И тогава всички ще умрем.
Той погледна нагоре. Бавно и конвулсивно над улуците започнаха да се появяват глави на водоливници. Никой не искаше да пропусне хубава битка.
Керът кимна към двата трола.
Целите са покрити в лишеи, забеляза Колън.
— Това сте Блуджон и Боксит, нали? — попита Керът.
Блуджон, превъзмогвайки себе си, кимна. Боксит беше по-груб, затова просто го изгледа кръвнишки.
— Тъкмо вие ми трябвахте — продължи Керът.
Колън сграбчи шлема си като мида, която се опитва да пропълзи в десет пъти по-малка черупка. Боксит беше лавина с крака.
— Призовани сте на задължителна военна служба — каза Керът.
Колън надникна изпод крайчеца на шлема си.
— Докладвайте на Ефрейтор Нобс за оръжието си. Волнонаемен Полицай Детритус ще се погрижи за клетвата. — Той се изпъна. — Добре дошли в Гражданската Стража. Запомнете, всеки волнонаемен полицай носи маршалски жезъл в раницата си.
Троловете не бяха помръднали.
