— Често ли си дежурен на входната врата, Боффо? — любезно попита Керът, докато крачеха през Гилдията на Глупаците.
— Ха! Почти през цялото време.
— Тогава, онзи неговият приятел, сещаш се, Убиецът… кога го посети?
— О, ти значи знаеш за него.
— О, да.
— Преди около десет дни. Оттук, покрай редицата от пайове.
— Беше забравил името на Бино, но знаеше стаята. Не знаеше номера, но отиде право до нея — продължи Керът.
— Точно така. Предполагам, че доктор Уайтфейс ви е казал.
— Говорих с доктор Уайтфейс, да — каза Керът неопределено.
Ангуа усещаше, че започва да разбира начина, по който Керът задава въпроси. Той ги задаваше, като не ги задава. Той просто казваше на хората това, което си мисли или подозира, а те се озоваваха в ролята да запълват подробностите в усилие да не изостават. И той никога, всъщност, не изричаше лъжи.
Боффо отвори една врата и се засуети наоколо, докато запали свещ.
— Ето ни значи. Аз отговарям за това, когато не съм на скапаната врата.
— О, божичко — промърмори Ангуа. — Ужасно е.
— Много е интересно — каза Керът.
— Историческо е — каза Боффо, клоунът.
— Всичките тези малки главички…
Те се простираха надалеч на светлината на свещта, лавица върху лавица, миниатюрни малки клоунови личица — сякаш племе ловци на глави внезапно беше развило изтънчено чувство за хумор и желание да направи света едно по-добро място.
— Яйца — каза Керът. — Обикновени кокоши яйца. Това, което правиш, е, взимаш едно кокоше яйце, пробиваш дупки в двата му края и издухваш яйцето през тях, а после някой клоун изрисува грима си върху яйцето и това е официалният му грим и никой друг клоун няма право да го използва. Това е много важно. Някои лица са били в същото семейство с поколения, нали разбираш. Много ценно нещо е това, лицето на клоуна. Не е ли така, Боффо?
Клоунът го зяпаше.
— Откъде знаеш всичко това?
— Прочетох го в една книга.
Ангуа вдигна едно старинно яйце. Към него имаше прикрепен етикет, а на етикета имаше една дузина имена, всичките задраскани, с изключение на последното. Мастилото на по-раншните имена беше избледняло почти напълно. Тя го постави обратно на мястото му и несъзнателно избърса ръка в куртката си.
— Какво става, ако някой клоун иска да използва лицето на друг клоун? — попита тя.
— О, сравняваме всички нови яйца с яйцата по лавиците — обясни Боффо. — Не е разрешено.
Те вървяха между редиците лица. Ангуа си представи, че чува шляпането на един милион изпълнени с яйчен крем панталони и ехото от хиляда кряскащи носове и милион ухилени лица, които не се усмихват. На около половината път разстояние имаше някаква ниша, съдържаща маса и стол, полица, отрупана със стари регистри, и тезгях, покрит със засъхнали гърнета с боя, парчета боядисани конски косми, пайети и други боклуци от специализираното изкуство на рисувача на яйца. Керът вдигна кичур боядисани конски косми и замислено го завъртя между пръстите си.
— Но ако предположим, че клоун, искам да кажа, клоун със свое собствено лице… ако предположим, че е използвал лицето на друг клоун?
— Моля?
— Да предположим, че си използвал грима на някой друг клоун? — подсказа Ангуа.
— О, това става непрекъснато. Хората винаги си заемат мацване един на друг…
— Мацване? — каза Ангуа.
— Грим — преведе Керът. — Не, това, което Волнонаемният Полицай, струва ми се, те пита, Боффо, е: би ли могъл някой клоун да се изрисува така, че да прилича на друг клоун?
Боффо сбърчи чело, сякаш много упорито се опитва да разбере невъзможен въпрос.
— Моля?
— Къде е яйцето на Бино, Боффо?
— Това тук на масата. Можете да погледнете, ако искате.
Подаде яйце. То имаше кръгъл червен нос и червена перука. Ангуа видя как Керът го вдига на светлината и вади два червени кичура от джоба си.
— Но — каза тя, като се опита още веднъж да накара Боффо да разбере, — не би ли могъл да се събудиш някоя сутрин и да си сложиш такъв грим, че да приличаш на някой друг клоун?
Той я погледна. Трудно беше да се отгатне изражението му под постоянно отчаяно намръщената му уста, но доколкото тя можеше да каже, все едно му беше предложила да осъществи специфичен сексуален акт с малко пиленце.
— Как бих могъл да направя това? Тогава няма да съм аз.
— Някой друг, обаче, би могъл да го направи?
От бутониерата на Боффо бликна струйка вода.
— Госпожице, не съм длъжен да слушам такива мръсни приказки.
— Казваш значи — рече Керът, — че никой клоун никога не би гримирал лицето си по модела на друг, хм, клоун?
— Пак продължавате!
— Да, но може би понякога случайно някой млад клоун би могъл…
— Виж, ние сме почтени хора, ясно?
— Извинявай. Мисля, че разбирам. Така… когато открихме горкия господин Бино, той беше без клоунската си перука, но нещо такова лесно би могло да падне в реката. Но носът му, така… казал си на Сержант Колън, че някой му е взел носа. Истинският му нос. Ти би ли могъл — попита Керът, с любезния тон на човек, който говори на идиот, — да посочиш истинския си нос, Боффо?
Боффо потупа големия червен нос на лицето си.
— Но това е… — започна Ангуа.
— … твоят истински нос — довърши Керът. — Благодаря ти.
Клоунът се поотпусна малко.
— Мисля, че най-добре да си вървите — каза той. — Не ми харесват тези неща. Разстройват ме.
— Извинявай — повтори Керът. — Само дето… струва ми се, че имам идея. Чудех се по-рано за това… а сега съм почти сигурен. Мисля, че знам за човека, който го е направил. Но трябваше да видя яйцата, за да съм сигурен.
— Казваш, че друг клоун го е убил? — войнствено се наежи Боффо. — ’щото ако го казваш, отивам право при…
— Не точно. Но мога да ти покажа лицето на убиеца.
Той се пресегна и взе нещо от боклуците на масата. После се обърна към Боффо и отвори ръка. Беше с гръб към Ангуа, така че тя не можеше да види съвсем ясно какво държи. Но Боффо нададе сподавен вик и побягна по улицата от лица, като големите му обувки шляпаха яко по каменните плочи.
— Благодаря ти — каза Керът към отдалечаващия му се гръб. — Много ни помогна. — Той отново сви ръка. — Хайде. Най-добре да вървим. Не мисля, че ще сме много обичани след минута-две тук.
— Какво му показа? — попита Ангуа, докато те се придвижваха с достойнство и все пак бързо към входната врата. — Беше нещо, което дойде да откриеш тук, нали? Всичките тези приказки, че си искал да видиш музея…
— Аз наистина исках да го видя. Добрият полицай трябва винаги да е отворен за нови изживявания — отговори Керът.
Успяха да стигнат до вратата. Отмъстителни пайове не излетяха от тъмнината.
Ангуа се облегна на стената отвън. Тук въздухът миришеше по-сладко, което беше необичайно да се каже за Анкх-Морпоркския въздух. Но отвън хората поне можеха да се смеят, без да им се плаща за
