— Носел е нещо, и го е оставил… някъде напред.
Те се втренчиха в тъмнината.
— Значи отиваме да открием какво е било? — каза Детритус.
— Така мисля. Ти какво ще кажеш?
— Казвам екстра.
Макар и да бяха различни видове, мозъците им се бяха съсредоточили върху един-единствен образ, предполагащ проблясване на дуло и оловен куршум, който пропява през подземната нощ.
— Той се е върнал — рече Къди.
— Да.
Те отново погледнаха в мрака.
— Не беше хубав ден.
— Самата истина.
— Просто бих искал да знам нещо, в случай… искам да кажа… виж, какво стана в склада за прасетата? Ти направи всичките онези изчисления! Цялото онова смятане!
— Аз… н’нам. Видях го всичкото.
— Кое всичкото?
— Просто всичкото. Всяко нещо. Всички числа на света. Можех всичките да ги преброя.
— На какво възлизаха?
— Н’нам. Какво означава възлизам?
Те продължаваха да се мъкнат напред, за да видят какво носи бъдещето.
Най-накрая следата изведе до един по-тесен тунел, широк едва колкото тролът да стои изправен. В крайна сметка не можеха да вървят по-напред. От покрива беше паднал камък, зидария и кал се бяха процедили и бяха блокирали тунела. Но това нямаше значение, защото вече откриха това, което търсеха, макар че не го бяха искали.
— О, боже — каза Детритус.
— Съвсем сигурно — съгласи се Къди. Той неопределено се огледа наоколо. — Знаеш ли, мисля, че тези тунели обикновено са пълни с вода. Те са доста под нормалното ниво на реката. — Той погледна назад към жалката находка. — Много неприятности ще има покрай това.
— Това е значката му — каза Керът. — Божичко! Стиснал я е толкова силно, че се е врязала в ръката му.
Формално Анкх-Морпорк е построен върху глинеста почва, но основно е построен върху Анкх-Морпорк. Бил е издиган, изгарян до основи, затлачван с тиня и строен отново толкова много пъти, че основите му са стари мазета, зарити пътища и вкаменените кости и бунища на по-раншни градове.
Под тях, в тъмнината, седяха тролът и джуджето.
— Какво правим сега?
— Трябва да го оставим тук и да доведем Ефрейтор Керът. Той ще знае какво да прави.
Детритус погледна през рамо към нещото зад тях.
— Не ми харесва това. Не е хубаво оставим го тук.
— Така е. Да, ти си прав. Но ти си трол, а аз съм джудже. Какво мислиш би станало, ако хората ни видят да носим това по улиците?
— Голям проблем.
— Правилно. Хайде. Да проследим стъпките обратно навън.
— Предположим то е изчезнало, когато върнем? — каза Детритус, като тежко се изправи на крака.
— Как? А и ние ще следваме следите навън, така че, ако който и да е бил, дето го е сложил вътре, се върне, ще налетим право върху него.
— О, добре. Аз радвам, че каза това.
Ваймс седеше на крайчеца на леглото си, докато Ангуа му превързваше ръката.
— Капитан Куирк? — възкликна Керът. — Но той е… не е добър избор.
— Майонезеният Куирк, така му викахме — каза Колън. — Той е надут глупак.
— Ясно — обади се Ангуа. — Той е богат, дебел и мазен, нали?
— И леко мирише на яйца — добави Керът.
— С пера на шлема — продължи Колън, — и нагръдник, дето можеш да се огледаш в него.
— Е, и на Керът е такъв — напомни Ноби.
— Да, но разликата е, че Керът си лъска бронята, защото той… обича хубавите чисти брони — предано каза Колън. — Докато Куирк държи неговата излъскана, защото е надут глупак.
— Но той е приключил със случая — сети се Ноби. — Чух за това, когато излязох за кафето. Арестувал е Коулфейс, трола. Знаеш ли го, капитане? Чистача на клозета. Някой го видял близо до Заскрежената Улица точно преди да бъде убито джуджето.
— Но той е масивен — възрази Керът. — Не би могъл да влезе през вратата.
— Той има мотив.
— Тъй ли?
— Да. Хемърхок беше джудже.
— Това не е мотив.
— За трол е. Както и да е, ако не е направил това, той вероятно е направил нещо. Има цял куп доказателства срещу него.
— Като например? — подкани Ангуа.
— Той е трол.
— Това не е доказателство.
— За Капитан Куирк е — промърмори сержантът.
— Той все трябва да е направил нещо — повтори Ноби.
Повтаряше възгледа на Патриция за престъплението и наказанието. Ако има престъпление, трябва да има и наказание. Ако конкретният престъпник е въвлечен в процеса на наказанието, това е щастлива случайност, но ако не, тогава който и да е друг престъпник би свършил работа, и тъй като всеки без съмнение е виновен за нещо, нетният резултат беше, че, в най-общ смисъл, справедливостта е въздадена.
— Гадна работа става с този Коулфейс — каза Колън. — Дясната ръка на Хризопрас.
— Да, но той не би могъл да убие Пр’роден — подхвана Керът. — Ами просякинята?
Ваймс седеше и гледаше в пода.
— Ти какво мислиш, капитане? — попита Керът.
Ваймс сви рамене.
— Кой го е грижа?
— Ами, теб. Винаги те е грижа. Не можем да оставим дори някой като…
— Чуйте ме — каза Ваймс тихо. — Да предположим, че открием кой е убил джуджето и клоуна? Или момичето. Това няма да промени нищо. Всичко е загнило, така или иначе.
— Кое, капитане? — попита Колън.
— Всичко. Все едно да опиташ да изпразниш кладенец със сито. Нека Убийците се опитат да го разрешат. Или крадците. После може да опита и с плъховете. Защо не? Ние не сме хората за това. Трябваше просто да си седим, да си бием звънците и да викаме: „Всичко е наред!“
— Но не всичко е наред, капитане — напомни Керът.
— Е и какво от това? Кога изобщо това е имало някакво значение?
— О, боже — измънка Ангуа под сурдинка. — Мисля, че ти май му даде твърде много от онова кафе…
Ваймс говореше:
— Утре се пенсионирам от Стражата. Двайсет и пет години по улиците…
Ноби започна нервно да се хили и спря, щом сержантът, без наглед да сменя положението си, сграбчи едната от ръцете му и я изви леко, но многозначително зад гърба.
