— Можеше да ми кажеш. Най-добре ми дай… — Той погледна към ужасената гримаса на Ваймс, — половин чаша от Беърхагъровото. Изпратихме го твърде далеч в другата посока.
Донесоха и дадоха чашата. Ваймс се поотпусна, щом това даде ефект.
Дланта му се отпусна.
— О, богове! — изпъшка Ангуа. — Имаме ли някакви бинтове?
Небето беше малко бяло кръгче високо горе.
— Къде по дяволите сме, партньоре? — попита Къди.
— Пещера.
— Под Анкх-Морпорк няма пещери. Той е върху глинеста почва.
Къди беше паднал от около трийсет стъпки, но беше омекотил удара, защото се приземи върху главата на Детритус. Тролът седеше, заобиколен от гниеща дървения, в… ами… пещера. Или, помисли си Къди, докато очите му привикваха към мрака, обрамчен в камъни тунел.
— Нищо не съм направил — каза Детритус. — Аз просто си стоях там, а в следващия миг всичко се стрелна нагоре.
Къди посегна към калта под краката им и вдигна парче дърво. Беше много дебело. Беше и много изгнило.
— Паднахме през нещо в нещо. — Прокара ръка по изкривената стена на тунела. — А това е добра зидария. Много добра.
— Как ще се измъкнем навън?
Нямаше начин да се покатерят обратно. Покривът на тунела беше много по-висок от Детритус.
— Ще излезем, струва ми се — предположи Къди.
Той подуши въздуха, който беше влажен. Джуджетата имат много добро чувство за посоките под земята.
— Насам — добави той и тръгна.
— Къди?
— Да?
— Никой никога не казва имало тунели под града. Никой не знай за тях.
— Е, и?…
— ’начи няма път навън, ’щото път навън е и път навътре, и ако никой не знае за тунели, то е ’щото няма път навътре.
— Но те трябва да водят нанякъде.
— Аха.
Черна кал, кажи-речи суха, правеше пътека на дъното на тунела. По стените имаше и слуз, която показваше, че по някое време в недалечното минало тунелът е бил пълен с вода. Тук-там огромни туфи плесен, искрящи от гниене, хвърляха бледа светлина над древните камъни.25
Къди усети как духът му се вдига, докато се бъхтеше през тъмнината. Джуджетата винаги се чувстваха по-щастливи под земята.
— Трябва да намерим път навън.
— Точно така.
— Е… как така се случи, че ти постъпи в Нощната Стража, а?
— Ха! Моето момиче Ръби, тя казва, искаш да се ожениш, намираш си свястна работа, аз не омъжвам се за трол, който хората викат, той не добър трол, той тъп като къса талпа. — Гласът, на Детритус отекваше в мрака. — Ами ти?
— На мен ми беше скучно. Работех за зет ми, Дюранс. Той има добър бизнес, като прави плъхове с късметчета за ресторантите на джуджетата. Но, помислих си, това не е хубава работа за едно джудже.
— На мен ми звучи лесна работа.
— Адски много време отиваше, докато ги накарам да глътнат късметите.
Къди млъкна. Промяна във въздуха подсказа по-голям тунел пред тях.
И, наистина, тунелът се вля странично в много по-голям друг тунел. По пода имаше дълбока кал, по средата на която се процеждаше струя вода. Къди си представи, че чува плъхове или нещо, което се надяваше да са плъхове, офейкали в тъмната пустош. Той дори си помисли, че дочува шумовете на града — неясни, размесени, — да се процеждат през земята.
— Като храм е.
Гласът му отекна в далечината.
— Писано тук на стена — каза Детритус.
Къди се взря в буквите, изсечени дълбоко в камъка.
—
— К’во е туй?
— То е като… ами, троловете къде си изхвърлят… боклука? — попита Къди.
— На улицата. Хигиенично.
— Това е… подземна улица само за… ами, за изпражнения — каза Къди. — Никога не съм знаел, че Анкх-Морпорк има такива.
— Може би Анкх-Морпорк не знаел, че Анкх-Морпорк ги има.
— Точно така. Прав си. Това място е старо. Ние сме в недрата на земята.
— В Анкх-Морпорк дори и лайната си имат улица — каза Детритус, а в гласа му се прокрадваше страхопочитание и почуда. — Наистина, това земя на възможности.
— Тук има още писано.
Къди остърга малко слуз.
— „Цирон IV ме фабрикат“ — прочете той на глас. — Той е бил един от първите крале, нали така? Ей… знаеш ли какво означава това?
— Никой не е бил тук долу от вчера.
— Не! Това място… това място е старо повече от две хиляди години. Ние най-вероятно сме първите хора, които слизат тук от…
— Вчера — настоя тролът.
— Вчера? Вчера? Какво общо има вчера с това?
— Следите още пресни — каза Детритус.
Той посочи. В калта имаше стъпки.
— Откога живееш тук? — попита Къди, изведнъж усещайки се много забележим насред тунела.
— Деве-еет години. Това е броят на години, които живял съм тук. Деве-еет — гордо каза Детритус. — То само едно от голям… брой числа, до които не мога да броя.
— Чувал ли си някога за тунели под града?
— Не.
— Някой обаче знае за тях.
— Да.
— Какво ще правим?
Отговорът беше неизбежен. Подгониха човек в склада за бъдещи прасета и за малко не умряха. После се озоваха в центъра на малка война и за малко не умряха. Сега бяха в един загадъчен тунел, където имаше пресни следи от стъпки. Ако Ефрейтор Керът или Сержант Колън кажеха: „И какво направихте после?“, никой от тях не можеше да понесе мисълта да каже: „Върнахме се“.
— Следите водят насам — каза Къди, — и после се връщат. Но тези, които се връщат, не са толкова дълбоки като тези, които отиват натам. Може да се види, че са по-късни, защото са върху другите. Значи, на отиване той е бил по-тежък, отколкото на връщане, нали така?
— Така.
— И това означава…?
— Отслабнал е?
