с изтърбушено плетено седалище. И малък сандък в долния край на кревата.
И това беше всичко.
— Поне килим — каза Ангуа. — Картина на стената. Нещо.
Керът настани Ваймс върху леглото, където той хлътна несъзнателно в калъпа.
— Ти нямаш ли нещо в твоята стая? — попита Ангуа.
— Да. Имам гравирана схема на шахта №5 у дома. Много интересен пласт. Помогнах да я изкопаят. И малко книги и неща. Капитан Ваймс всъщност не е домошар човек.
— Но тук няма дори свещ!
— Той си намира пътя до леглото по памет, така казва.
— Или украшение, или каквото и да е.
— Под леглото му има парче картон — сети се Керът. — Спомням си, че бях с него на Филигранната Улица, когато го намери. Каза: „В това има едномесечни подметки, ако мога правилно да преценя“. Много се зарадва.
— Дори ботуши ли не може да си позволи?
— Не бих казал. Знам, че Лейди Сибил му е предложила да му купи всички нови ботуши, които си поиска, а той малко се е обидил. Май се опитва да ги направи по-трайни.
— Но ти можеш да си купиш ботуши, а получаваш по-малко от него. И изпращаш пари вкъщи. Сигурно ги изпива всичките, идиотът.
— Не мисля така. Мислех, че не е близвал от месеци. Лейди Сибил го приучи към пурите.
Ваймс изхърка силно.
— Как можеш да се възхищаваш на такъв човек? — попита Ангуа.
— Той е разкошен човек.
Ангуа повдигна с крак капака на дървения сандък.
— Ей, не мисля, че е редно да правиш това… — умърлушено каза Керът.
— Просто гледам. Няма закон срещу това.
— Всъщност, съгласно Указа за Свободата на Личността от 1467 г., това е…
— Има само стари ботуши. И някаква хартия.
Тя се пресегна и вдигна грубо направена книга. Беше просто стиска неправилно оформени парчета хартия, притиснати едно към друго между картонени корици.
— Това принадлежи на Капитан…
Тя отвори книгата и прочете няколко реда. Устата й зина.
— Ще погледнеш ли това? Нищо чудно, че никога няма пари!
— Какво искаш да кажеш?
— Харчи ги по жени! Не би си го и помислил, нали? Погледни тази записка. Четири за една седмица!
Керът погледна през рамото й. На леглото Ваймс изпухтя.
Там, върху страницата, с усукания почерк на Ваймс, бяха изписани думите:
Г-жа Гаскин, Превзетата ул.: 5$
Г-жа Скърик, Сиропената ул.: 4$
Г-жа Маруун, Уиксънска ул.: 4$
Анабел Къри, ЛобСнийкс: 2$
— Анабел Къри не ще да е била много добра, щом е само за два долара — озъби се Ангуа.
Тя усети внезапно охлаждане на температурата.
— Не бих казал това — проточи Керът. — Тя е само на девет годинки.
Една от ръцете му здраво стисна китката й, а другата издърпа книгата от пръстите й.
— Ей, пусни ме!
— Сержант! — извика Керът, през рамо, — можеш ли да се качиш тук за малко?
Ангуа се опита да се отскубне. Ръката на Керът беше неподвижна като желязно менгеме.
Стъпките на Колън изскърцаха нагоре по стълбището и вратата се отвори.
Държеше съвсем малка чашка с маша.
— Ноби донесе каф… — започна той и спря.
— Сержант — Керът не откъсваше очи от лицето на Ангуа, — Волнонаемен Полицай Ангуа иска да знае за госпожа Гаскин.
— Вдовицата на стария Леги Гаскин ли? Тя живее на Превзетата Улица.
— А госпожа Скърик?
— На Сиропената Улица? Взима да пере чужди дрехи сега.
Сержант Колън гледаше ту единия, ту другия и се опитваше да разбере ситуацията.
— Госпожа Маруун?
— Това е вдовицата на Сержант Маруун, продава въглища на…
— Ами Анабел Къри?
— Още учи в Благотворителното Училище на Злобните Сестри на Седморъкия Сек, нали така? — Колън нервно се усмихна на Ангуа, все още не беше сигурен какво става. — Тя е дъщерята на Ефрейтор Къри, но разбира се, той беше преди ти да дойдеш…
Ангуа погледна лицето на Керът. Изражението му беше неразгадаемо.
— Това са вдовици на полицаи? — каза тя.
Той кимна.
— И едно сираче.
— Скапан жесток живот — каза Колън. — Няма пенсии за вдовиците, нали разбираш.
Тя погледна единия, после другия.
— Нещо не е наред ли? — учуди се Колън.
Керът отпусна хватката си, обърна се, мушна книгата в сандъчето и затвори капака.
— Не.
— Виж, съжаляв… — започна Ангуа.
Керът не я погледна повече и кимна към сержанта.
— Дай му кафето.
— Но… четиринайсет долара… това е почти половината му заплата!
Керът вдигна безжизнената ръка на Ваймс и се опита да разтвори свития юмрук, но макар и Ваймс да беше съвсем отпуснат, пръстите му бяха заключени.
— Искам да кажа, половината от заплатата му!
— Не знам какво стиска. — Керът не й обръща внимание. — Може би е улика.
Той взе кафето и издърпа Ваймс за яката.
— Само изпий това, капитане, и всичко ще изглежда доста по-… ясно…
Клачианското кафе има още по-голям отрезвяващ ефект дори и от неочаквания кафяв плик от данъчния. Всъщност, кафеджиите — ентусиасти взимат предпазната мярка да се напият до забрава преди да докоснат питието, защото Клачианското кафе те връща обратно през трезвеността и, ако не внимаваш, те извежда на другия край, където съзнанието на човек не трябва да стига. Стражите обикновено бяха на мнение, че поначало Самюел Ваймс е с поне две малки назад и че се нуждае от едно здраво двойно, дори за да бъде трезвен.
— Внимателно… внимателно… — Керът остави няколко капки да се стекат между устните на Ваймс.
— Виж, когато казах… — започна Ангуа.
— Забрави го. — Керът дори не се обърна.
— Исках само…
— Казах, забрави го.
Ваймс отвори очи, погледна света и изпищя.
— Ноби!
— Да, старши?
— Ти Специалното от Червената Пустиня ли купи или от Извитата Планинска Изправница?
— Червената Пустиня, шефе, защото…
