— Става — каза Къди. — Като за начало.
Господин Чийз погледна през бара към Капитан Ваймс, който от един час не беше мръднал. „Кофата“ беше свикнала на сериозни пиячи, които се наливаха без удоволствие, но с един вид целеустременост никога повече да не видят трезвеността. Това обаче беше нещо ново. Това беше обезпокояващо. Той не искаше някой да умре в ръцете му.
В бара нямаше никой друг. Той окачи престилката си на един пирон и се забърза навън към Наблюдателницата, почти сблъсквайки се с Керът и Ангуа на входа.
— О, радвам се, че си ти, Ефрейтор Керът. Най-добре да дойдеш. Капитан Ваймс…
— Какво се е случило с него?
— Не знам. Изпи ужасно много.
— Аз пък си мислех, че го е отказал!
— Аз мисля — предпазливо каза господин Чийз, — че случаят вече не е такъв.
Сцена, някъде близо до Каменната Уличка:
— Къде отиваме?
— Ще намеря някой, който да те погледне.
— Не искам лекар на джуджета!
— Тук горе трябва да има някой, който знае как да плесне малко бързо съхнещ цимент върху теб или каквото правиш там. Трябва ли да капеш така?
— Н’нам. Никога не съм се разкапвал преди, ’де сме?
— Н’нам. Никога не съм идвал тук.
Районът беше откъм ветровитата страна на дворовете за добитъка и зоната на кланицата. Това означаваше, че тя се избягва като място за живеене от всички, с изключение на троловете, за които органичните миризми бяха почти толкова съществени и забележими, колкото миризмата на гранит би била за хората. Старият виц разказваше: „Троловете живеят до обора с добитъка? Ами зловонието? О, говедата нямат нищо против…“
Което беше тъпо. Троловете не миришеха, освен за други тролове.
Постройките тук имаха по-плочест вид. Били са построени за хора, но са били пригодени от тролове, което най-общо означаваше, че вратите са били избити по-широки, а прозорците са били зазидани. Още беше ден. Не се виждаха никакви тролове.
— Ух — каза Детритус.
— Хайде, големи момко — подкани го Къди, като побутваше Детритус напред, както влекачът бута танкер.
— Волнонаемен Полицай Къди?
— Да.
— Ти си джудже. Това е Каменната Улица. А те намерят тук, а здравата си загазил.
— Ние сме градски стражи.
— Хризопрас, той и копролит не дава за тези работи.
Къди се огледа.
— А бе вие какво използвате за лекар, все пак?
Едно тролско лице се показа на вратата. И още едно. И още едно.
Това, което Къди беше сметнал за купчина чакъл, се оказа, че е трол.
Внезапно, навсякъде се оказа, че е пълно с тролове.
Аз съм страж, помисли си Къди. Така каза Сержант Колън. Престани да бъдеш джудже и започни да бъдеш Страж. Ето какво съм аз. Не джудже. Нощен Страж. Те ми дадоха значка, под формата на щит. Градски Страж, това съм аз. Нося значка.
Де да беше малко по-голяма.
Ваймс седеше тихо на една маса в ъгъла на „Кофата“. Пред него имаше някакви парчета хартия и шепа метални предмети, но той си гледаше юмрука. Лежеше на масата, стиснат така яко, че кокалчетата му бяха побелели.
— Капитан Ваймс?
Керът размаха ръка пред очите му. Отговор не последва.
— Колко е изпил?
— Две малки уискита, това е всичко.
— Това не би трябвало да го докара до такова състояние, дори и на празен стомах.
Ангуа посочи гърлото на една бутилка, подаваща се от джоба на Ваймс.
— Не мисля, че пие на празен стомах. Мисля, че първо го е запълнил с алкохол.
— Капитан Ваймс? — отново каза Керът.
— Какво държи в ръката си? — попита Ангуа.
— Не знам. Това е лошо, никога преди не съм го виждал такъв. Хайде. Ти вземи нещата. Аз ще взема капитана.
— Не си е платил пиенето — каза господин Чийз.
Ангуа и Керът го погледнаха.
— Заведението черпи, а? — сети се господин Чийз.
Около Къди имаше стена от тролове. Можеше и с тази дума да се опише. Точно в този момент отношението им изразяваше по-скоро изненада, отколкото заплаха, такава, каквато кучетата могат да проявят, ако някоя котка току-що се е пъхнала в колибките им. Но когато най-накрая привикнеха към мисълта, че котката наистина съществува, най-вероятно беше само въпрос на време това състояние на нещата да не продължава повече.
Най-накрая един от тях изломоти:
— К’во е т’ва, начи?
— Той — човек от Стражата, също като мен — каза Детритус.
— Той — джудже.
— Той — Стража.
— Той — шибан наглец, знам това.
Един набит тролски пръст ръгна Къди в гърба. Троловете се скупчиха.
— Броя до десет — каза Детритус. — После ’секи трол не гледа си тролската работа, той — съжаляващ трол.
— Ти, Детритус — каза един изключително широк трол. — ’секи знае ти глупав трол, ти постъпил в Стражата ’щото глупав трол, ти не мо’йш дъ броиш до…
Бам.
— Едно — започна Детритус. — Две… Три. Четиири-и… Пет… Шест…
Полегналият трол вдигна смаян поглед.
— Тоя Детритус, той броящ.
Нещо профуча и една брадва отскочи от стената близо до главата на Детритус.
По улицата идваха джуджета с целеустремен и смъртоносен вид. Троловете се разпръснаха.
Къди се затича напред.
— Вие всичките какво правите? Луди ли сте, или какво?
Едно джудже насочи треперещ пръст към Детритус.
— Какво е това?
— Той е Нощен Страж.
— На мен ми прилича на трол. Хванете го!
Къди отстъпи крачка назад и измъкна брадвата си.
— Познавам те, Силния-в-ръката — каза той. — За какво е всичко това?
— Ти знаеш, човече от Стражата. Нали някакъв трол е убил Пр’роден Хемърхок. Открили са трола!
— Не, това не е…
