яхтсмен, носен от бурята, и въртеше насам-натам брадвата си пред лицето на Сок.
— Дай ми го веднага или ще те накарам да си изядеш собствения нос!
Тълпа от чираци — касапи се опитваше да стои настрани.
— Но…
— Хич недей да спориш с мен! Аз съм полицай от Нощната Стража, такъв съм!
— Но ти…
— Имаш един последен шанс, господинчо. Дай ми го веднага!
Сок затвори очи.
— Какво искаш?
Тълпата чакаше.
— Ах. Ахаха. Не ти ли казах?
— Не!
— Сигурен съм, че ти казах, да знаеш.
— Не каза!
— Е, добре. Става дума за ключа за фючърсния свински склад, ако трябва да знаеш.
Къди скочи на земята.
— Защо?
Брадвата отново закръжи пред носа му.
— Просто питах — каза Сок с отчаян и далечен глас.
— Там има един от хората на Стражата, който ще измръзне до смърт.
Когато най-накрая отвориха главната порта, около тях вече се беше събрала доста голяма тълпа. Буци лед издрънчаха по камъните, а струя свръхстуден въздух се втурна навън.
Скреж покриваше пода и редиците висящи трупове по обратното им пътуване назад през времето. Той покриваше и една оформена като Детритус буца, клекнала насред пода.
Изнесоха я навън на слънце.
— Очите му така ли трябва да светкат и да гаснат? — попита Диблър.
— Чуваш ли ме? — извика Къди. — Детритус?
Детритус примижа. Лед се свличаше от него на дневната горещина.
Усещаше как чудесната вселена на числата се пропуква. Качващата се температура удари мислите му като огнехвъргачка, погалила снежинка.
— Кажи нещо! — настоя Къди.
Кулите на интелекта се сринаха, щом огънят избуча през мозъка на Детритус.
— Ей, вижте това — каза един от чираците.
Вътрешните стени на склада бяха покрити с числа. Уравнения, сложни като нервна система, бяха изстъргани в скрежа. В някакъв момент на уравнението математикът беше сменил употребата на числа с букви, а после и самите букви не се бяха оказали достатъчно; скоби като клетки затваряха изразите, които за обикновените математици бяха това, което картата е за града.
Ставаха по-прости с приближаването на целта — по-прости и в същото време съдържащи в плавните си линии спартанска и чудна сложност.
Къди се вгледа в тях. Знаеше, че никога, даже и след сто години няма да е в състояние да ги разбере.
Скрежът се ронеше на по-топлия въздух.
Уравненията се стесняваха, докато се свличаха надолу по стената и по пода, където по-рано седеше тролът, докато не се превърнаха просто в няколко израза, които сякаш се движеха и искряха със свой собствен живот. Това беше математика без числа, чиста като светкавица.
Те се стесниха до точка, а в точката остана само много простия знак „=“.
— Равно на какво? — каза Къди. — Равно на какво?
Скрежът се срути.
Къди излезе навън. Сега Детритус седеше в локва вода, заобиколен от човешка тълпа случайни свидетели.
— Някой от вас не може ли да му даде одеяло или нещо подобно?
Един много дебел мъж каза:
— Ха? Че кой би използвал одеяло, след като е било върху трол?
— Ха, да, добър довод — съгласи се Къди. Той погледна към петте дупки в нагръдника на Детритус. Бяха около височината на главата на джудже, разбира се. — Бихте ли се приближили насам за момент, моля?
Човекът се ухили към приятелите си, после бавно се примъкна.
— Мисля, че можеш да видиш дупките в нагръдника му, нали? — каза Къди.
Диблър С.С.П.Г. беше от оцеляващите. По същия начин, по който гризачите и насекомите могат да усетят земетресение преди още първите трусове, така и той можеше да разпознае, ако по улицата се канеше да излезе нещо голямо. Къди беше се държал прекалено любезно. Когато едно джудже е толкова любезно, това означава, че то пести, за да е гадно по-късно.
— Аз просто, ъ-ъ, ще се залавям за мойта работа, значи — каза той и отстъпи назад.
— Нямам нищо против джуджетата, обърнете внимание — подхвана дебелият мъж. — Искам да кажа, джуджетата са на практика хора, така са ме учили. Просто по-ниски хора, почти. Но троловете… амииии… те не са същите като нас, нали?
— ’звинете, ’звинете, варда, дайте път.
Диблър постигаше с количката си измъкване, обичайно асоциирано с превозни средства, които имат пухкави зарове на предното стъкло.
— Ти там хубаво палто имаш — отбеляза Къди.
Количката на Диблър сви зад ъгъла на едно колело.
— Хубаво палто е — продължи Къди. — Знаеш ли какво трябва да направиш с такова палто?
Мъжът сбърчи чело.
— Да го съблечеш веднага и да го дадеш на трола.
— Ах, ти, малък…
Мъжът грабна Къди за ризата и го изви нагоре.
Ръката на джуджето мръдна много бързо. Изскърца метал.
Мъж и джудже направиха интересна и абсолютно неподвижна жива картина за няколко секунди.
Къди беше вдигнат почти наравно с лицето на мъжа, така че го загледа с интерес, докато очите му започнаха да се насълзяват.
— Пусни ме — посъветва го. — Леко. Правя неволни мускулни движения, ако се сепна.
Мъжът направи каквото му се каза.
— А сега си свали палтото… добре… просто го подай насам… благодаря ти…
— Брадвата ти… — промълви мъжът.
— Брадвата? Брадвата? Моята брадва? — Къди погледна надолу. — Добре, добре, добре. Изобщо не знаех, че я държа там. Моята брадва. Е, това е нещо.
Мъжът се опитваше да стои на пръсти. Очите му се насълзяваха.
— Интересното в тази брадва — заобяснява Къди, — е, че това е брадва за мятане. Бях шампион три години поред в Копърхед. Можех да я извадя и да разцепя клонче на трийсет ярда разстояние за една секунда. Обърнат с гръб. А в онзи ден бях болен даже. Жлъчна криза.
Той отстъпи назад. Човекът с благодарност се свлече на колене.
Къди наметна палтото връз раменете на трола.
— Хайде, ставай. Хайде да те водим вкъщи.
Тролът се изправи с мъка на крака.
— Колко пръста ти показвам? — попита Къди.
Детритус се взря.
— Два и един? — предположи той.
