— Ние нямаме…
— Да, капитане. Не обичам да лъжа. Но може би си струва. Както и да е, това не е ваш проблем, сър.
— Не е? И защо не е?
— Пенсионирате се след по-малко от час.
— Но все още съм капитан, ефрейтор. Така че ще трябва да ми кажеш какво става. Такъв е редът.
— Нямаме време, сър. Направи го, Сержант Колън.
— Керът, все още аз ръководя Стражата! Аз съм този, който се предполага да дава заповеди.
Керът наведе глава.
— Съжалявам, капитане.
— Така. Хубаво, че поне за това се разбрахме. Сержант Колън?
— Сър?
— Разпространи новината, че сме арестували Едуард д’Ийт. Който и да е той.
— Дасър.
— А следващата ви стъпка, господин Керът?
Керът погледна към насъбралите се магьосници.
— Извинете, сър?
— Уук?
— Първо, трябва да отидем в Библиотеката…
— Първо — каза Ваймс, — някой може да ми заеме шлем. Не се чувствам, че съм на работа, когато съм без шлем. Благодаря, Фред. Така… шлем… сабя… значка. Сега…
Под града се носеше шум. Той се процеждаше през всевъзможни маршрути, но беше неясен, като звук от кошер.
И светеше едва забележима светлина. Водите на Анкх, ако разбираме тази стихия в най-широк смисъл, бяха мили, да разширим определението докрай, тези тунели с векове.
Сега се чуваше допълнителен шум. Стъпки газеха леко по тинята, едва доловими, освен ако ушите не бяха привикнали към фоновия шум. А някаква неясна фигура се движеше през мрака, после спря в един кръг тъмнина, който водеше към по-малък тунел…
— Как се чувствате, ваша светлост? — попита Ефрейтор Нобс, социалният катерач.
— Ти кой си?
— Ефрейтор Нобс, сър! — Отдаде чест.
— Ние ли сме те назначили на работа?
— Дасър!
— А! Ти си джуджето, нали така?
— Несър. Това беше покойният Къди, сър! Аз съм едно от човешките същества, сър!
— Ти да не си назначен в резултат на някаква… специална процедура?
— Не, сър — каза Ноби гордо.
— Боже господи!
Патрицият си чувстваше главата малко поолекнала от загубата на кръв. А и Архиканцлерът му беше дал голяма чаша с нещо, което било чудодейно лекарство, макар и да не беше уточни, какво точно лекува. Вертикалността, очевидно. Но беше мъдро да не спира да седи изправен, обаче. Хубава идея беше да го виждат, че е жив. Много любопитни хора надничаха през вратата. Важно беше да ги увери, че слуховете за неговата смърт са силно преувеличени.
Ефрейтор — самопровъзгласил се за човек — Нобс и няколко други стражи се бяха скупчили около Патриция по заповед на Капитан Ваймс. Някои от тях бяха доста по-обемисти, отколкото той бая зашеметено си спомняше.
— Ей ти там, добри човече. Ти взел ли си Кралския Шилинг? — обърна се той към едного.
— Нищо не съм взимал.
— Прекрасно, браво.
И после тълпите се разпръснаха. Нещо златно и смътно напомнящо на куче се втурна през тях, като ръмжеше, долепило нос до земята. И пак изчезна, покривайки пода на библиотеката с дълги, леки стъпки. Патрицият долови разговор.
— Фред?
— Да, Ноби?
— Това не ти ли се стори малко познато?
— Не знам за какво намекваш.
Ноби се размърда неудобно.
— Трябваше да й се накараш, че не е в униформа.
— Малко е трудно.
— Ако аз бях притичал оттук без дрехи, щеше да ме глобиш с половин долар за неприлично облекло…
— Ето ти половин долар, Ноби. Сега млъкни.
Лорд Ветинари засия срещу тях. После следваше стражът в ъгъла, още един от онези, големите като буци…
— Още ли сте добре, ваша светлост? — попита Ноби.
— Кой е този господин?
Той проследи погледа на Патриция.
— Това е Детритус, тролът, сър.
— Защо седи така?
— Мисли, сър.
— От доста време не се е помръдвал.
— Той мисли бавно, сър…
Детритус се изправи. Имаше нещо в начина, по който го направи, някакъв намек за могъщ континент, започващ тектонично движение, завършващо със страховитото създаване на някоя недостъпна планинска верига, която ще кара хората да се спират и да гледат. Нито един от зрителите не беше запознат с изживяването да гледат израстването на планина, но сега имаха някаква смътна представа на какво прилича: приличаше на изправянето на Детритус с изкривената брадва на Къди в ръка.
— … но дълбоко понякога — добави Ноби, като оглеждаше различните възможни пътища за бягство.
Тролът се облещи срещу тълпата, сякаш се чудеше те пък какво правят тук. После, като люлееше ръце, той тръгна напред.
— Действащ Полицай Детритус… ъ-ъ… тъй като ти беше… — осмели се да каже Колън.
Детритус не му обърна внимание. Сега той се движеше доста бързо по измамния начин, по който го прави лавата.
Той стигна до стената и я изби от пътя си.
— Някой да му е давал сяра? — попита Ноби.
Колън се огледа към стражите наоколо.
— Волнонаемен Полицай Боксит! Волнонаемен Полицай Коулфейс! Задръжте Действащ Полицай Детритус!
Двата трола погледнаха първо към отдалечаващата се фигура на Детритус, после се спогледаха и накрая се обърнаха към Сержант Колън.
Боксит успя да отдаде чест.
— Разрешение да напусна, за да присъствам на погребението на баба ми, сър?
— Защо?
— Или аз, или тя, сержант.
— Ще ни ритат по гуухулуучните глави — каза Коулфейс, мислителят с по-малко заобикалки.
