— Шест изстрела! Това са шест изстрела, кучи сине! Сега те пипнах!
Крусис се обърна, докато Ваймс газеше към него и се спусна към един тунел, като вдигна още пръски.
Ваймс грабна арбалета от Керът, прицели се отчаяно и дръпна спусъка. Нищо не се случи.
— Керът! Идиот такъв! Ти не си запънал проклетото нещо!
Ваймс се обърна.
— Хайде, човече! Не можем да го оставим да избяга!
— Това е Ангуа, капитане.
— Какво?
— Тя е мъртва!
— Керът! Слушай. Можеш ли да намериш изхода от тази гадост? Не! Идвай с мен!
— Аз… не мога да я оставя тук. Аз…
— Ефрейтор Керът! Последвай ме!
Ваймс полупобягна, полузаджапа през надигащата се вода към тунела, който бе погълнал Крусис. Беше нагоре по наклон; той усещаше как водата спада, докато тича.
Никога не оставяй време на жертвата да си почине. Беше научил това от първия си ден в Стражата. Ако трябва да преследваш, тогава не се отказвай. Дай време на преследвания да спре и да помисли, ще свиеш на ъгъла и ще откриеш някой чувал, пълен с пясък, да лети срещу теб.
Стените и таванът се спускаха.
Тук имаше други тунели. Керът се беше оказал прав. Стотици хора трябва да бяха работили с години, за да построят всичко. Това, върху което беше построен Анкх-Морпорк, беше пак Анкх-Морпорк.
Ваймс спря.
Не се чуваше плискане, а отвори на тунели зееха навсякъде наоколо.
После просветна нагоре по един страничен тунел.
Ваймс се покатери натам и видя чифт крака на сноп светлина от един отворен капак на тавана.
Той се хвърли към тях и улови един ботуш, тъкмо когато той изчезваше в стаята отгоре. Ботушът го ритна, а той чу как Крусис падна на пода.
Ваймс сграбчи края на люка и се промуши през него.
Това не беше тунел. Приличаше на мазе. Той се плъзна върху кал и се удари о стена, хлъзгава от мръсотия. Върху какво е бил построен Анкх-Морпорк? Така…
Крусис беше само на няколко крачки, катереше се и се плъзгаше по едно стълбище. Някога горе е имало врата, но тя отдавна беше изгнила.
Имаше още стъпала и още стаи. Огън и наводнение, наводнение и ново строителство. Стаите се бяха превръщали в мазета, мазетата бяха ставали основи. Това не беше елегантно преследване; двамата мъже се плъзгаха и падаха, катереха се отново, пробиваха си път през висящите завеси от мръсотия. Крусис беше оставил свещи тук-там. Те хвърляха точно толкова светлина, че да накарат Ваймс да съжалява, че ги има.
И после под краката им се появи сух камък — не беше врата, а дупка, избита през стена. И имаше варели, някой и друг стол, старинни неща, които са били заключени и забравени.
Крусис лежеше на няколко стъпки оттам, останал без дъх, и набиваше нов пълнител в исчезналото. Ваймс успя да се привдигне на ръце и колене, после пое жадно дъх. В стената наблизо беше вклинена свещ.
— Хванах… те — задъха се той.
Крусис се опита да стане, все още стиснал здраво исчезналото.
— Твърде си… стар… да избягаш — успя да каже Ваймс.
Крусис успя да се изправи, после залитна. Ваймс помисли върху това. „Аз съм твърде стар да бягам“, добави той и скочи.
Двамата мъже се изтърколиха в праха, изчезналото между тях. Много по-късно на Ваймс му хрумна, че последното нещо, което човек със здрав разум би направил, е да се бие с Убиец. Те имаха скрити оръжия навсякъде. Но Крусис нямаше намерение да пусне исчезналото. Държеше го неумолимо в две ръце, като се опитваше да удари Ваймс с цевта или с приклада.
Много любопитно, но Убийците почти не учеха ръкопашен бой. По принцип те бяха много добри във въоръжен бой, да не дава бог! Изисканите господа носеха оръжие, само долните класи използваха ръцете си.
— Хванах те — задъха се Ваймс. — Арестуван си. Стой арестуван, ясно?
Но Крусис не искаше да пусне. Ваймс пък не смееше да пусне — исчезналото щеше да бъде измъкнато от хватката му. Дърпаха го назад-напред помежду си в отчаяно, сумтящо съсредоточение.
Исчезналото избухна.
Появи се език от червен пламък, миризма на фойерверки и дрънчащ шум от три стени. Нещо удари Ваймс по шлема и издрънча към тавана.
Ваймс се вгледа в изкривените черти на Крусис. После той наведе глава и силно дръпна исчезналото.
Убиецът изпищя и го пусна, стиснал носа си. Ваймс се претърколи назад, с исчезналото в двете му ръце.
То мръдна. Внезапно прикладът беше на рамото му, а пръстът му на спусъка.
Ти си мой.
Той не ни е нужен повече.
Шокът от гласа беше толкова голям, че той извика.
По-късно Ваймс се кълнеше, че не е дръпнал спусъка. Той се мръдна по свое собствено желание, като дръпна пръста му със себе си. Исчезналото се блъсна в рамото му и една шестинчова дупка се появи в стената до главата на Убиеца, като го опръска с мазилка.
Ваймс смътно си даваше сметка през червената мъгла, която се вдигаше пред погледа му, как Крусис се довлече до една врата и залитна през нея, затръшвайки я след себе си.
Всичко, което ти мразиш, всичко, което не е добро — аз мога да го оправя.
Ваймс стигна до вратата, после пробва дръжката. Беше заключена.
Той вдигна исчезналото, без да мисли, и се остави спусъкът да дръпне отново пръста му. Голяма част от вратата и рамката се превърнаха в една обрамчена с трески дупка.
Ваймс отстрани с крак останалата част от нея и последва исчезналото.
Намираше се в коридор. Една дузина млади мъже го гледаха удивено от полуотворени врати. Всички носеха черно.
Той беше в Гилдията на Убийците.
Един стажант-Убиец погледна към Ваймс през ноздри.
— Ти кой си, за бога?
Исчезналото се завъртя срещу него. Ваймс успя да дръпне цевта нагоре, точно когато то гръмна, и изстрелът отнесе по-голямата част от тавана.
— Законът, вие кучи синове такива! — изкрещя той.
Те се облещиха срещу него.
Застреляй ги всичките. Прочисти света.
— Млъквай!
Ваймс, едно кръвясало, покрито в прах, стичащо кал и слуз от себе си нещо, изникнало от земята, изгледа свирепо треперещия студент.
— Къде отиде Крусис?
Мъглата се кълбеше около главата му. Ръката му изскърца от усилието да не стреля.
Младият мъж размаха припряно пръст към някакво стълбище. Беше стоял много наблизо, когато исчезналото стреля. Прах от мазилка го покриваше като дяволски пърхот.
Исчезналото отново се втурна, като помъкна Ваймс покрай момчетата и нагоре по стълбите, където още се виждаше следа от черна кал. Там имаше друг коридор. Врати се отваряха. Врати се затваряха отново, след като исчезналото стреля отново, разбивайки полюлей.
Коридорът свърши на широка площадка на върха на доста по-внушително стълбище и срещу голяма
