дъбова врата.
Ваймс простреля ключалката, ритна вратата и после доста дълго се бори с исчезналото, за да го наведе. Една стрела от арбалет изсвистя над главата му и удари някого далече в дъното на коридора.
Застреляй го! ЗАСТРЕЛЯЙ ГО!
Крусис стоеше до бюрото си, като трескаво се опитваше да пъхне нова стрела…
Ваймс се опита да смълчи пеенето в ушите си.
Но… защо не? Защо да не стреля? Кой беше този човек? Винаги беше искал да направи града по-чисто място и защо да не започне оттук. И тогава хората щяха да открият какъв е законът…
Прочисти света.
Пладне започна.
Пукнатата бронзова камбана в Гилдията на Учителите започна да бие и имаше дванайсетия час само за себе си за поне седем удара, преди часовникът от Гилдията на Пекарите с бързо темпо да я догони.
Крусис се изправи, после започна да се промъква към заслона на една от каменните колони.
— Не можеш да ме застреляш — каза той, наблюдавайки исчезналото. — Знам закона. Както и ти. Ти си страж. Не можеш хладнокръвно да ме застреляш.
Ваймс примижа над цевта.
Щеше да е толкова лесно. Спусъкът натягаше пръста му.
Трета камбана започна да бие.
— Не можеш просто да ме убиеш. Такъв е законът. А ти си страж — повтори доктор Крусис. Той облиза изсъхналите си устни.
Цевта се наклони малко. Крусис почти си отдъхна.
— Да. Аз съм страж.
Цевта се вдигна отново, насочена към челото на Крусис.
— Но когато камбаните спрат — каза Ваймс тихо, — аз повече няма да съм страж.
Застреляй го! ЗАСТРЕЛЯЙ ГО!
Ваймс намести приклада под мишницата си, така че едната му ръка беше свободна.
— Ще го направим по правилата. По правилата. Трябва да го направим по правилата.
Без да поглежда надолу, той дръпна значката от остатъците от сакото си. Дори и през калта, тя все още блестеше. Винаги я беше държал излъскана. Щом я завъртя веднъж-дваж като монета, медта улови светлината.
Крусис я гледаше като котка.
Камбаните отслабваха. Повечето от кулите бяха спрели. Сега се носеше само шумът от гонга на Храма на Малките Богове, както и камбаните от Гилдията на Убийците, които винаги модно закъсняваха.
Гонгът спря.
Доктор Крусис остави арбалета, елегантно и педантично, на бюрото до себе си.
— Ето! Оставих го!
— А… Но искам да съм сигурен, че няма да го вземеш отново.
Черната камбана от Гилдията на Убийците заби пътя си към пладнето.
И спря.
Тишината се затръшна като гръм.
Малкият метален звън, когато значката на Ваймс тупна на пода, я изпълни от край до край.
Той вдигна исчезналото и леко остави напрежението да се отпусне от ръката му.
Заби камбана.
Беше тенекиена, весела, лека мелодийка, едва чута изобщо, с изключение на тази дупка тишина…
Бим, бам, бам, бом…
… но много по-точна от пясъчни часовници, водни часовници и стенни часовници.
— Остави исчезналото, капитане — каза Керът, като бавно се изкачваше по стълбите.
Той държеше сабята си в едната ръка, а часовникът за подарък в другата.
… бам, бам, бам, бим…
Ваймс не помръдна.
— Остави го. Остави го веднага, капитане.
— Мога да изчакам още една камбана — каза Ваймс.
… бам, бам…
— Не мога да те оставя да направиш това, капитане. Ще бъде убийство.
… бум, бам…
— Ти ли ще ме спреш?
— Да.
… бам… бам…
Ваймс леко обърна глава.
— Той уби Ангуа. Това нищо ли не означава за теб?
… бам… бам… бам… бам…
Керът кимна.
— Да. Но лично не е същото като важно.
Ваймс погледна по продължение на ръката си. Лицето на доктор Крусис, устата, отворена от ужас, беше в центъра на цевта.
… бам… бам… бам… бам… бам…
— Капитан Ваймс?
… бам.
— Капитане? Значка 177, капитане. Никога не е имала нещо повече от мръсотия по нея.
Блъскащият дух на исчезналото, който се вливаше по ръцете на Ваймс, срещна армиите на чистата твърдоглава същност на Ваймс, надигнала се в другата посока.
— На твое място бих го свалил, капитане. Нямаш нужда от него — каза Керът, като че говореше на дете.
Ваймс се вгледа в нещото в ръцете си. Пищенето сега беше притъпено.
— Свали го, Страж! Това е заповед!
Исчезналото издрънча на пода. Ваймс отдаде чест и тогава осъзна какво прави. Той примига срещу Керът.
— Лично не е същото като важно?
— Слушай — каза Крусис, — съжалявам за… момичето, това беше нещастен случай, но аз само исках… Има доказателство! Има…
Крусис почти не обръщаше никакво внимание на стражите. Той измъкна една кожена чанта от масата и я размаха към тях.
— Тук е! Всичкото, Сир! Доказателство! Едуард беше глупав, той си мислеше, че всичко опира до корони и церемонии, той и представа си нямаше какво е открил! И тогава, снощи, беше така сякаш…
— Не ме интересува — промълви Ваймс.
— Градът има нужда от крал!
— Той няма нужда от убийци — каза Керът.
— Но…
И тогава Крусис се хвърли към исчезналото и го сграбчи.
В един миг Ваймс се опитваше да събере отново мислите си, а в следващия те бягаха в далечните краища на съзнанието му. Той гледаше в устата на исчезналото. То му се хилеше.
Крусис се отпусна до колоната, но исчезналото остана неподвижно, насочило се срещу Ваймс.
— Всичко е там, Сир — каза Убиецът. — Всичко е записано. Цялото нещо. Белези по рождение и пророчества, и генеалогия и всичко. Дори и сабята ти. Това е сабята!
— Наистина ли? — промълви Керът. — Мога ли да видя?
Керът свали сабята, за ужас на Ваймс се приближи до масата и дръпна свитъка документи от чантата. Крусис кимна одобрително, сякаш награждаваше добро момче.
Керът прочете страница, после обърна на следващата.
— Това е интересно.
