— Да. Ъ-ъ… Надявам се, че си го сложил някъде на сигурно място, значи. Мислиш ли, ъ-ъ… мислиш ли, че си го оставил на сигурно място?
Зад тях гробарят започна да зарива мократа, лепкава глина на Анкх-Морпорк в дупката.
— Мисля, че така направих, сър. А вие? Както виждам, май никой не го е намерил. Искам да кажа, много скоро ще узнаем, ако някой го е намерил!
— Може би всичко е за добро, Ефрейтор Керът.
— Определено се надявам да е така.
— Той беше добър полицай.
— Да, сър.
Ваймс реши да рискува.
— Ами… стори ми се, докато носехме този малък ковчег… че е малко по-тежък?…
— Наистина ли, сър? Не мога да кажа, че забелязах.
— Но поне му направихме погребение, каквото подобава на джудже.
— О, да. Постарах се за това, сър.
Дъждът клокочеше по покривите на Двореца. Водоливниците бяха заели местата си на всеки ъгъл, като пропускаха удавени буболечки през ушите си.
Ефрейтор Керът отърси капките от кожената си дъждовна пелерина и размени поздрав с трола на пост. Той мина през чиновниците във външните стаи и почтително почука на вратата на Продълговатия Кабинет.
— Влез.
Керът влезе, приближи се до писалището, отдаде чест и застана свободно.
Лорд Ветинари се напрегна едва забележимо.
— О, да. Ефрейтор Керът. Очаквах… нещо такова. Сигурен съм, че си дошъл да ме помолиш за… нещо?
Керът разгъна парче мърлява хартия, после прочисти гърлото си.
— Ами, сър… бихме искали нова дъска за стрелички. Сещате се — когато не сме на дежурство?
Патрицият примига. Не му се случваше често да примигва.
— Моля?
— Нова дъска, сър. Помага на момчетата да си почиват след смяната, сър.
Ветинари се окопити малко.
— Пак ли? Но вие миналата година получихте една!
— Заради Библиотекаря е, сър. Ноби му разрешава да играе и той просто се навежда леко и забива стреличките с юмрук. Това разваля дъската. Както и да е, Детритус хвърли една през нея. И през стената отзад.
— Много добре. И?
— Ами… Действащ Полицай Детритус трябва да бъде освободен от плащането на пет дупки в бронята му.
— Дадено. Кажи му да не го прави отново.
— Да, сър. Ами мисля, че това е всичко. Като изключим един нов чайник.
Ръката на Патриция се придвижи пред устните му. Той се опитваше да не се усмихне.
— Божичко. И нов чайник? Какво стана със стария?
— О, още го използваме сър, още го използваме. Но ще ни е необходим и друг, заради новите разпоредби.
— Съжалявам? Какви нови разпоредби?
Керът разгъна втори и доста по-голям лист хартия.
— Стражата да бъде разгърната до численост от петдесет и шест човека. Старите Наблюдателници при Речната Порта, Деозиловата Порта и Портата към Центъра да бъдат отворени отново и да бъдат поставени хора на тях на двайсет и четири часов режим…
Усмивката на Патриция остана, но лицето му сякаш се оттегли от нея, оставяйки я заседнала и сам-сама на света.
— … отделение за, ами, още нямаме име за него, но за наблюдение на улики и неща като мъртви тела, т.е. колко време са били мъртви, и като за начало, ще имаме нужда от един алхимик и може би таласъм, само ако обещаят да не си носят нищо вкъщи да го ядат. Специална част, използваща кучета, която може да бъде много полезна, а Волнонаемен Полицай Ангуа може да се справи с това, тъй като тя може, хм, да си е и сама дресьор доста от времето. Една молба от Ефрейтор Нобс тук — на Стражите да им бъде разрешено да носят всички оръжия, които могат, макар че бих ви бил задължен, ако му откажете, ъ-ъ…
Лорд Ветинари махна с ръка.
— Добре, добре. Виждам накъде върви. А ако предположим, че кажа не?
Последва още една от онези дълги, дълги паузи, в които могат да се видят възможностите за няколко варианта на бъдещето.
— Знаете ли, сър, аз никога дори не съм си помислял, че може да кажете не?
— Не си ли?
— Не, сър.
— Заинтригуван съм. Защо не?
— Всичко е за доброто на града, сър. Знаете ли откъде идва думата „полицай“? Означава „човек на града“, сър. От старата дума „полис“.
— Да. Знам.
Патрицият погледна към Керът и като че разбъркваше бъдещи възможности в главата си. После:
— Да. Съгласен съм за всички молби, с изключение на онази, която се отнася до Ефрейтор Нобс. А ти, струва ми се, трябва да бъдеш повишен в Капитан.
— Да-а-а. Съгласен съм, сър. Това ще бъде хубаво за Анкх-Морпорк. Но аз няма да командвам Стражата, ако това имате предвид.
— Защо не?
— Защото аз бих могъл да командвам Стражата. Защото… хората трябва да правят нещата, които им казва офицер. Те не трябва да ги правят защото Ефрейтор Керът казва така. Просто защото Ефрейтор Керът е… добър в това да кара да му се подчиняват. — Лицето на Керът беше внимателно безизразно.
— Интересен довод.
— Но някога е имало чин, в стари времена. Командир на Стражата. Предлагам Самюел Ваймс.
Патрицият се облегна назад.
— О, да. Командир на Стражата. Разбира се, това се беше превърнало в доста непопулярна работа след цялата онази разправия с Лоренцо Любезния. Някой си Ваймс е заемал поста в онези дни. Никога не съм искал да го попитам дали не му е потомък.
— Потомък е, сър. Направих справка.
— Той би ли приел?
— Висшият Свещеник Офлианец ли е? Експлодират ли дракони в гората?
Патрицият събра пръсти на колибка и погледна Керът над върховете им. Това беше маниер, който обезсърчаваше мнозина.
— Но, нали разбирате, капитане, проблемът със Сам Ваймс е, че той разстройва много важни хора. А аз мисля, че един Командир на Стражата ще трябва да се движи в много високопоставени кръгове, да присъства на мероприятия на Гилдиите…
Те си размениха погледи. Патрицият беше в по-изгодна позиция, понеже лицето на Керът беше по- голямо. И двамата се опитваха да не се ухилят.
— Отличен избор, всъщност.
— Проявих волността, сър, да нахвърлям едно писмо до кап… до господин Ваймс от ваше име. Само за да спестя главоболие, сър. Може би ще пожелаете да му хвърлите един поглед?
— Ти мислиш за всичко, нали?
— Надявам се, сър.
