че троловете са достатъчно важни, че да биват убивани по поръчка. Внезапно Детритус се оказа много важен. В едната му ръка беше брадвата на Къди, а в другата — могъщият му арбалет.
Някои от по-умните Убийци се обърнаха и си плюха на петите. Други не бяха толкова досетливи. Няколко стрели рикошираха от Детритус. Притежателите им видяха лицето му, когато той се обърна към тях, и пуснаха лъковете си.
Детритус вдигна бухалката си.
— Действащ Полицай Детритус!
Думите прокънтяха в двора.
— Действащ Полицай Детритус! Мир-рно!
Детритус много бавно вдигна ръка.
Дрън.
— Чуй ме, Действащ Полицай Детритус — каза Керът. — Ако има рай за Стражите, и в името на всички богове, надявам се, че има, то Действащ Полицай Къди е там, пиян като дива маймуна, с плъх в едната ръка и халба от най-доброто на Беърхагър в другата, и точно сега е вдигнал поглед към нас35 и казва: моят приятел Действащ Полицай Детритус няма да забрави, че е Страж. Не и Детритус.
Последва дълъг, опасен миг, чу се още едно „дрън“.
— Благодаря ти. Действаш Полицай. Ти ще ескортираш господин Ваймс до Университета. — Керът огледа Убийците наоколо. — Приятен ден, господа. Ние може да се върнем.
Тримата Стражи прекрачиха развалините.
Ваймс не каза нищо, докато напълно не бяха излезли на улицата, и после се обърна към Керът.
— Той защо те нарече…
— Моля да ме извините, ще я занеса обратно в Наблюдателницата.
Ваймс погледна към трупа на Ангуа и усети как влакът на мисълта дерайлира. Някои неща бяха твърде трудни, за да мисли за тях. Искаше един хубав, спокоен час някъде, където да събере всичко. Лично не е същото като важно. Що за човек можеше да мисли така? И го осени мисълта, че докато Анкх в миналото си беше имал своя дял от зли управници или просто лоши управници, още никога не беше попадал под ботуша на добър управник. Това можеше да бъде най-ужасяващата перспектива от всички.
— Сър? — учтиво каза Керът.
— Хм. Ще я погребем при Малките Богове, какво ще кажеш? — предложи Ваймс. — Това е един вид традиция на Стражите…
— Да, сър. Вие вървете с Детритус. С него няма проблеми, когато му давате заповеди. Ако нямате нищо против, мисля, че няма да присъствам на сватбата. Знаете как е…
— Да. Да, разбира се. Хм. Керът? — Ваймс примижа, за да отблъсне подозренията, които крещяха за внимание. — Ние не трябва да съдим твърде строго Крусис. Аз го мразех, кучия му син, като луд, така че искам да съм справедлив с него. Знам какво прави исчезналото на хората. Ние всичките сме еднакви за него. И аз щях да съм същият на неговото място.
— Не, капитане. Ти го остави.
Ваймс се усмихна изнурено.
— Сега ме наричат господин Ваймс.
Керът се върна в Наблюдателницата и положи тялото на Ангуа върху плочата на импровизираната морга. Трупът вече започваше да се вкочанява.
Той донесе малко вода и почисти козината й колкото можа по-добре.
Това, което направи после, би изненадало, да речем, някой трол или джудже или някой, който не знае за реакцията на човешкото съзнание при стресови ситуации.
Той си написа рапорта. Изми пода на основната стая; бяха си направили разписание на дежурствата, и сега беше негов ред. Изми се. Смени си ризата и превърза раната на рамото си, почисти си бронята, като търка с телена четка и редуващи се парцали, докато най-накрая отново видя лицето си в нея.
Чу, от много далече, Фонделсоновия „Сватбен Марш“, оркестриран за чудовищен орган под акомпанимента на Безразборни Земеделски Звуци. Измъкна половин бутилка ром от това, което Сержант Колън си мислеше, че е сигурното му скривалище, отсипа си съвсем малко, и отпи наздравица с думите: „За господин Ваймс и Лейди Рамкин!“ с ясен, откровен глас, който жестоко би притеснил всеки, който го чуеше.
По вратата се чу дращене. Той пусна Гаспод да влезе. Малкото куче се пъхна под масата, без да каже нищо.
После Керът се качи в стаята си, седна на стола и се загледа навън през прозореца.
Следобедът течеше бавно. Дъждът спря някъде около следобедния чай.
Появиха се светлини, из целия град.
Скоро след това изгря луна.
Вратата се отвори. Ангуа влезе с лека стъпка.
Керът се обърна и се усмихна.
— Не бях сигурен. Но си помислих, ами, не беше ли само сребро, дето може да ги убие? Оставаше ми само да се надявам.
Беше два дена по-късно. Дъждът беше започнал. Не се изливаше, той се влачеше бавно от сивите облаци, като се стичаше на струйки през калта. Изпълваше Анкх, която още веднъж се процеждаше през подземното си царство. Изливаше се от устата на водоливниците. Удряше се в земята толкова силно, че се появяваше един вид мъгла от рикошетите.
Барабанеше по надгробните плочи в гробището зад Храма на Малките Богове, както и в малката яма, изкопана за Действащ Полицай Къди.
Винаги имаше само стражи на погребенията на стражи, помисли си Ваймс. О, понякога имаше роднини, като Лейди Рамкин и Ръби — приятелката на Детритус, но никога нямаше тълпи. Може би Керът беше прав. Когато човек станеше страж, преставаше да бъде каквото и да е друго.
Макар че днес имаше и други хора, застанали мълчаливо на перилата покрай гробището. Те не бяха на погребението, но го наблюдаваха.
Имаше един малък свещеник, който изнесе общата „попълнете името на починалия тук“ служба, предназначена да е неопределено задоволителна за каквито и богове да я слушаха. После Детритус положи ковчега в гроба, а свещеникът хвърли церемониална шепа върху ковчега, само дето вместо тропането на пръст се чу едно много окончателно „пльос“.
И Керът, за изненада на Ваймс, изнесе реч. Тя отекна над наквасената земя чак до дърветата, от които капеше дъжд. Тя наистина се основаваше на единствения текст, който можеше да се използва в този случай: той беше мой приятел, той беше един от нас, той беше добър полицай.
Той беше добър полицай. Това се казваше на всяко погребение на страж, на което Ваймс бе присъствал. То вероятно щеше да се каже дори и на погребението на Ефрейтор Нобс, макар че всеки щеше да се скръсти пръсти зад гърба си. Това трябваше да се каже.
Ваймс се вгледа в ковчега. И тогава го полази едно странно усещане, толкова коварно, колкото и дъждът, който се процеждаше във врата му. Не беше точно подозрение. Ако останеше достатъчно дълго в главата му, щеше да е подозрение, но точно сега то беше само лек сърбеж на недоверие.
Трябваше да попита. Никога нямаше да спре да мисли за това, ако поне не попиташе.
И докато се отдалечаваха от гроба, той каза:
— Ефрейтор?
— Дасър.
— Значи никой не е намерил исчезналото?
— Не, сър.
— Някой каза, че ти си го държал последен.
— Трябва да съм го оставил някъде. Знаете колко напечено беше всичко.
— Да. О, да. Съвсем сигурен съм, че те видях да изнасяш повечето от него от Гилдията…
— Сигурно, сър.
