Лорд Ветинари прочете писмото. Той се усмихна веднъж-два пъти. После взе писалката си, подписа се отдолу и го върна.
— И това последното от иска… молбите ти ли е?
Керът се почеса по ухото.
— Всъщност, остава едно. Нужен ми е дом за едно малко куче. Трябва да има голяма градина, топло място до огъня и Щастливи, смеещи се деца.
— Божичко. Наистина ли? Е, предполагам, че ще можем да намерим.
— Благодаря ви, сър. Това е всичко, струва ми се.
Патрицият се изправи и докуцука до прозореца. Беше здрач. Светлини започваха да греят из целия град.
С гръб към Керът той каза:
— Кажете ми, капитане… онази работа, че съществувал наследник на трона… Какво мислите за нея?
— Не мисля за нея, сър. Това всичкото са глупости за саби в камъни. Кралете не идват от нищото, като размахват сабя и оправят всичко. Всички го знаят.
— Но приказваха нещо за… доказателство?
— Никой май не знае къде е то, сър.
— Когато говорих с Капитан… с Командир Ваймс, той каза, че вие го имате.
— Тогава трябва да съм го оставил някъде. Сигурен съм, че не бих могъл да кажа къде, сър.
— Божичко, надявам се, че вие разсеяно сте го оставил някъде на сигурно място.
— Сигурен съм, че то… добре се пази, сър.
— Мисля, че сте научили много от Кап… Командир Ваймс, капитане.
— Сър. Баща ми винаги казваше, че бързо схващам, сър.
— Може би градът наистина се нуждае от крал, обаче. Мислил ли си върху това?
— Както рибата се нуждае от… ъ-ъ… нещо, което не работи под водата, сър.
— И все пак един крал може да се обръща към емоциите на своите поданици, капитане. По… почти същия начин, както ти направи неотдавна, доколкото разбирам.
— Да, сър. Но какво ще направи той след това? Не можеш да се отнасяш с хората като с марионетки. Не, сър. Господин Ваймс винаги казва, че човек трябва да си знае границите. Ако имаше крал, тогава най- доброто, което той би могъл да направи, е да си намери почтена работа…
— Наистина.
— Но ако има някаква неотложна нужда… тогава вероятно той би си помислил отново. — Керът се оживи. — То е малко като да си страж, наистина. Когато имате нужда от нас, вие наистина имате нужда от нас. А когато нямате… ами, най-добре да си обикаляме кротко из улиците и да викаме „Всичко е Наред“. Ако всичко е наред, разбира се.
— Капитан Керът — каза Лорд Ветинари, — ние се разбираме толкова добре един друг… че има нещо, което искам да ти покажа. Ела насам.
Той поведе пътя към тронната зала, която беше празна по това време на деня. Докато накуцваше по широкия под, той посочи напред.
— Предполагам, че знаете какво е това, капитане?
— О, да. Златният трон на Анкх-Морпорк.
— И никой не е сядал на него от много стотици години. Чудил ли си се някога за това?
— Какво точно имате предвид, сър?
— Толкова много злато, когато дори месингът е откъртен от Месинговия Мост? Погледни зад трона, искаш ли?
Керът се изкачи по стъпалата.
— Божичко!
Патрицият надникна през рамото му.
— Това е просто златно фолио върху дърво…
— Точно така.
То дори вече не беше дърво. Гниенето и червеите се бяха борили до точка на застой за последната биодеградивна частичка. Керът го побутна със сабя и част от него се срути леко в облаче прах.
— Какво мислите за това, капитане?
Керът се изправи.
— Като цяло, сър, може би е по-добре, че хората не знаят.
— И аз винаги така съм си мислил. Е, няма да те задържам. Сигурен съм, че имаш много неща да организираш.
Керът отдаде чест.
— Благодаря ви, сър.
— Чувам, че ти и, ъ-ъ… Полицай Ангуа се разбирате добре?
— Имаме много добро Разбирателство, сър. Е, ще има някои дребни проблеми, но да погледнем откъм положителната страна — и през трудните дни ще има с кого да се разходя из града.
Керът вече беше сложил ръка на дръжката на вратата, когато Лорд Ветинари го извика.
— Да, сър?
Керът погледна назад към високия, слаб мъж, застанал в голямата празна зала до златния трон, изпълнен с развала.
— Ти си човек, който се интересува от думите, капитане. Просто бих те поканил да помислиш върху нещо, което предшественикът ти така и проумя докрай.
— Сър?
— Замислял ли си се някога откъде идва думата „политик“? — каза Патрицият.
— И значи остава комитетът на Слънчевата Обител — каза Лейди Рамкин от нейната страна на масата за ядене. — Трябва да те включим в това. Както и Асоциацията на Провинциалните Земевладелци. И Лигата на Дружелюбните Огнехвъргачи. Поободри се. Ще откриеш как времето ти ще се изпълни като на никой друг.
— Да, скъпа — каза Ваймс.
Дните се простираха пред него, изпълвайки се като на никой друг с комитети и добри начинания и… с никаква работа. Може би беше по-добре от това да ходи по улиците. Лейди Сибил и господин Ваймс.
Той въздъхна.
Сибил Ваймс, по баща Рамкин, го погледна с изражение на лека загриженост. Защото откакто го познаваше, Сам Ваймс беше трептял от вътрешния гняв на човек, който иска да арестува боговете, защото не го правят както трябва, а после си беше сдал значката и беше вече… ами, не точно Сам Ваймс.
Часовникът в ъгъла удари осем часа. Ваймс си извади часовника — подарък и го отвори.
— Този часовник избързва с пет минути — каза той през звънтящите удари. Затръшна капака, после отново прочете думите върху него: „Да те Държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража.“
Керът е бил в основата на това, съвсем сигурно. Ваймс се беше научил да познава този произволен избор на главни и малки букви, както и тази необуздана жестокост към обикновената запетайка.
Те ти казаха сбогом, извадиха те от мярката на дните ти и ти дадоха часовник…
— Извинете ме, милейди?
— Да, Уиликинс?
— Има един Страж на вратата, милейди. На входа за търговците.
— Изпратил си Страж на входа за търговците? — каза Лейди Сибил.
— Не, милейди. Той дойде там. Капитан Керът е.
Ваймс закри очи с ръка.
— Направиха го капитан, а той идва на задната врата. Това е той Керът, такъв е. Доведи го вътре.
Почти не се забеляза, като изключим Ваймс, но прислужникът хвърли бърз поглед към Лейди Рамкин за одобрението й.
— Направи, както казва господарят ти — каза тя галантно.
