— Точно така. Но сега трябва да отстраним този досаден полицай.
Ваймс усети как вижда целия път по цевта, чак до малкия метален куршум, който скоро щеше да се стрелне към него…
— Срамота — каза Крусис, — само ако ти имаше…
Керът излезе пред исчезналото. Движението на ръката му дори не се видя. Почти не се чу звук.
Моли се никога да не се изпречиш пред добър човек, помисли си Ваймс. Ще те убие без дори и дума.
Крусис погледна надолу. По ризата му имаше кръв. Той вдигна ръка към дръжката на сабята, щръкнала от гърдите му, после се взря в очите на Керът.
— Но защо? Ти можеше да бъдеш…
И умря. Исчсзналото падна от ръцете му и гръмна на пода.
Настъпи тишина.
Ваймс се облегна на масата и се помъчи да си върне дъха.
— По дяволите… неговата… кожа.
— Сър?
— Той… той те нарече Сир. Какво искаше да каже с това…
— Закъсня, капитане — каза Керът.
— Закъснял съм? Закъснял съм? Какво искаш да кажеш?
Ваймс се помъчи да попречи на мозъка си да се раздели с действителността.
— Трябваше да си се оженил… — Керът погледна часовника, после го затвори и го подаде на Ваймс. — … преди две минути.
— Да, да. Но той те нарече Сир, чух го…
— Само номер на ехото, предполагам, господин Ваймс.
Една мисъл си проби път през вниманието на Ваймс. Сабята на Керът беше дълга няколко стъпки. Беше я забил в Крусис до дръжката. Но Убиецът бе стоял с гръб към…
Ваймс погледна към колоната. Беше от гранит и дебела една стъпка. Нямаше пропукване. Само една дупка с формата на острие и отпред, и отзад.
— Керът… — започна той.
— Изглеждате ужасно, сър. Трябва да ви поизчистим.
Керът дръпна кожената чанта към себе си и я преметна през рамо.
— Керът…
— Сър?
— Заповядвам ти да дадеш…
— Не, сър. Не можете да ми заповядате. Защото сега вече сте, без да искам да ви обидя, цивилен. Това е нов живот.
— Цивилен?
Ваймс разтърка чело. Сега всичко се блъскаше в мозъка му — исчезналото, клоаките, Керът и фактът, че действаше на чист адреналин, който много скоро си представя сметката и не ти отпуска кредити. Той се отпусна.
— Но това е моят живот. Керът! Това ми е работата.
— Гореща вана и нещо за пийване, сър. От това имаш нужда. Ще ти е от огромна полза. Да вървим.
Погледът на Ваймс обгърна падналото тяло на Крусис, после исчезналото. Той отиде да го вдигне, после се спря тъкмо навреме.
Даже и магьосниците нямаха нещо такова. Едно избухване на жезъл и те трябваше да бягат и да залягат.
Нищо чудно, че никой не го беше унищожил. Не можеше да се унищожи нещо толкова съвършено. То извикваше нещо дълбоко в душата. Хвани го в ръка и ти притежаваш силата. Повече сила от който и да е лък или копие — те просто събираха силата на собствените ти мускули, като се замислеше човек. Но исчезналото ти даваше сила отвън. Не ти използваше него, а то използваше теб. Крусис вероятно е бил добър човек. Той вероятно много любезно е изслушал Едуард, после с взел изчезналото, то е овладяло и него.
— Капитан Ваймс? Мисля, че най-добре да изнесем това оттук — каза Керът, като посегна надолу.
— Каквото и да правиш, не го докосвай! — предупреди Ваймс.
— Защо не? Това е само едно устройство.
Керът вдигна исчезналото за цевта, разгледа го един миг и после го разби в стената. Парчета метал се разхвърчаха в кръг наоколо.
— Единствено по рода си — каза той. — Да си единствено по рода си винаги е много специално, казваше баща ми. Да тръгваме.
Той отвори вратата.
Той затвори вратата.
— Под стълбището има около стотина Убийци.
— Колко стрели имаш за лъка си? — попита Ваймс. Той още се беше втренчил в обезобразеното оръжие.
— Една.
— Тогава е хубаво, че поне няма да имаш никакъв шанс да презареждаш отново.
На вратата се почука учтиво.
Керът погледна към Ваймс, който сви рамене, и отвори вратата.
Беше Дауни. Той вдигна празна ръка.
— Можете да свалите оръжието. Уверявам ви, че няма да ви е необходимо. Къде е Доктор Крусис?
Керът посочи.
— Ах! — Той вдигна поглед към двамата Стражи.
— Бихте ли оставили тялото му на нас, ако обичате? Ние ще го погребем в нашата гробница.
Ваймс посочи към тялото.
— Той уби…
— А сега е мъртъв. И трябва да ви помоля да напуснете.
Дауни отвори вратата. Убийци бяха наредени отстрани по широкото стълбище. Не се виждаше никакво оръжие. Но при Убийците нямаше нужда от това.
На дъното лежеше тялото на Ангуа. Стражите бавно слязоха долу, после Керът коленичи и го вдигна.
Той кимна към Дауни.
— Скоро ще изпратим някой да прибере тялото на доктор Крусис.
— Но аз си мислех, че сме се разбрали, че…
— Не. Трябва да се види, че той е мъртъв. Нещата трябва да се виждат. Нещата не трябва да стават на тъмно или зад затворени врати.
— Опасявам се, че не мога да отстъпя пред молбата ви — твърдо каза Убиецът.
— Това не беше молба, сър.
Десетки Убийци ги гледаха, докато минаваха през вътрешния двор.
Черните порти бяха затворени.
Никой като че нямаше намерение да ги отвори.
— Съгласен съм с теб, но може би трябваше да го кажеш по друг начин — каза Ваймс. — Те изобщо не изглеждат щастливи…
Вратите се разбиха. Една дълга шест стъпки желязна стрела подмина Керът и Ваймс и отстрани голяма част от стената в отсрещния край на двора.
Два удара отстраниха остатъка от портите и Детритус прекрачи вътре. Той огледа събраните Убийци, а в очите му светеше червен огън. И изръмжа.
По-умните Убийци ги осени мисълта, че във въоръжението им няма нищо, което би могло да убие трол. Те имаха чудесни малки ками, но се нуждаеха от тежки ковашки чукове. Имаха къси копия, намазани с изтънчени отрови, нито една от които не действаше върху трол. Никой от тях никога не беше си и помислял,
