— Това да не е Анкх-Морпорк?
— Да.
— Вече предполагах — проточи той. — Е — добави, падайки по лице, — върнах се най-после.
Лорд Хонг бе пуснал хвърчило. Управляваше го безупречно.
Всичко вършеше безупречно. Акварелите му бяха съвършени. Стихотворенията му бяха съвършени. Когато сгъваше лист хартия, всеки ръб беше съвършен. И показваше богато творческо въображение. Лорд Хонг отдавна се бе отказал да гони съвършенството, защото вече го бе приковал към стената в една от тъмниците си.
Беше на двадесет и шест години, строен и красив. Носеше съвсем малки, съвсем кръгли очилца с тънки стоманени рамки. Ако някой помолеше хората, които са го виждали, да го опишат, чуваше: „Гладък, та чак лакиран.“7 Бе се издигнал до предводител на един от най-могъщите родове в Империята чрез неуморно усърдие, пълно съсредоточаване на интелектуалната енергия и шест превъзходно уредени смъртни случая. Последен се прости с живота баща му, който умря щастлив от факта, че неговият син спазва родовата традиция. Великите родове почитаха починалите си праотци и нямаха нищо против да увеличат броя им преждевременно.
Сега неговото черно хвърчило с нарисувани две големи очи се спусна устремно в небето. Едва ли е нужно да се споменава, че Лорд Хонг бе изчислил траекторията безупречно. Въжето, намазано с лепило и натрошено стъкло, сряза въжетата на съперниците и запрати хвърчилата им в безразборно падане към земята.
Последваха ръкопляскания от страна на зрителите. Хората почти винаги намираха за благоразумно да аплодират Лорд Хонг.
Той подаде края на въжето на един слуга, кимна пестеливо на победените съперници и се прибра в палатката си.
Седна и се обърна към посетителя.
— Е, какво направихте?
— Изпратихме посланието незабелязано за останалите.
— Напротив. Видели са ви поне двадесет души. Имате ли представа колко е трудно за стражите да гледат право напред и да се преструват на глухи, докато вие вдигате шум като цяла армия и си шепнете гръмко един на друг, че трябва да пазите пълна тишина? Честно казано, вие, хора, сте лишени от революционна искра в душите. А какво ти е на ръката?
— Албатросът ме клъвна.
Лорд Хонг се усмихна. Хрумна му, че птицата може да е сбъркала посетителя с някоя копърка, и то не без основание. Имаше изцъкления поглед на риба.
— Не ви разбирам, о, господарю — промълви мъжът на име Две Огнени Билки.
— Радвам се.
— Но те вярват в Най-големия магьосник, а вие желаете той да се появи тук?…
— Естествено. Имам… свои хора в — насили се да произнесе чуждестранните звукосъчетания — Анкх- Мор-По-Кал. Онзи, когото толкова глупаво смятат за Най-големия магьосник, наистина съществува. Но искам да споделя с теб, че там го смятат за некадърен и страхлив мазник. Дори е прочут с недостатъците си. Затова съм убеден, че Червената армия трябва да получи мечтания си водач, а ти? Това… ще повдигне бойния им дух. — Пак се усмихна. — Такава е политиката.
— Аха…
— Сега си върви.
Щом остана сам, Лорд Хонг взе една книга. Не че заслужаваше напълно това определение — беше от съшити с конец листове хартия и писана на ръка.
Бе я чел неведнъж, но още се развеселяваше, може би защото авторът бе успял да сбърка за толкова много неща.
Този път обаче откъсваше поред листовете и докато четеше следващата страница, внимателно оформяше от тях хризантеми.
— Най-големият магьосник — изрече по едно време. — О, да…
Ринсуинд се събуди. Под себе си усещаше чисти чаршафи, а никой не подканяше: „Хайде бе, претършувайте му джобовете!“. Обещаващо начало.
Продължаваше обаче да стиска клепачи — ако отвореше очи, някой може би чакаше тъкмо това, за да му вгорчи живота.
А наоколо, съдейки по гласовете, се препираха застаряващи мъже.
— Всички пропускате най-важното. Той оцелява. Нали ми разправяхте през колко премеждия е минал, пък още е жив.
— Какво говориш? Не виждаш ли, че целият е в белези?
— Именно, Декане! Повечето са по гърба му. Успява да надбяга неприятностите. Май Някой Горе го харесва.
Ринсуинд трепна. Отдавна подозираше, че Някой Горе има особено отношение към него, но не би го нарекъл симпатия.
— Че той дори не е истински магьосник! Никога не получи повече от два процента точки на изпит!
— Ей, човекът се събуди — намеси се нов глас.
Ринсуинд се предаде и отвори очи. Над него се надвесваха множество брадати и излишно розовеещи лица.
— Как си, приятелче? — попита го един и му протегна ръка. — Аз съм Ридкъли. Архиканцлер. Добре ли се чувстваш?
— Всичко ще тръгне на зле — убедено отвърна Ринсуинд.
— Как тъй?
— Просто си знам. Всичко ще тръгне на зле. Ще се случи нещо ужасно. Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължи.
— Видяхте ли? — сопна се Деканът. — Стотици малки крачета, казвах ви аз. Защо ли никой тук не ме слуша?
Ринсуинд се надигна в постелята.
— Хич не се и опитвайте да се държите мило с мен. Никому не съм нужен за нещо приятно.
Объркани спомени от съвсем скорошното минало изплуваха в ума му. За миг се поддаде на съжалението, че картофите, заели неоспоримо първо място в желанията му през онзи миг, явно нямаха същата завидна позиция в мислите на младата дама. Вече подозираше, че ако човек е облечен оскъдно като нея, едва ли има предвид някакво кореноплодно, когато говори за „земни чувствени наслади“.
Той въздъхна.
— Добре, какво ще ме сполети?
— Попитах те как се чувстваш.
Ринсуинд упорито врътна глава.
— Няма смисъл. Мразя хората да се държат приятелски с мен. Това означава, че ще ми се случи страшна беда. Имате ли нещо против, ако крещя?
На Ридкъли му писна.
— Слушай, противно дребно човече, веднага се измъквай от леглото и идвай с мен, иначе ще съжаляваш!
— Аха, така вече бива! Свикнал съм — добави Ринсуинд мрачно.
Опря крака в пода и стана предпазливо.
— Лекторе…
— Да, Архиканцлер? — веднага отвърна Лекторът по Съвременни руни и от гласа му сякаш покапа невинност.
— Какво криеш зад гърба си?
— Моля?
— Прилича ми на някакъв инструмент — неумолимо настоя Архиканцлерът.
