— А, това ли… — промълви Лекторът, като че едва сега забеляза четирикилограмовия чук в ръката си. — Я виж ти… ама то наистина е чук! Да не повярваш… Чук. Трябва да съм го вдигнал от пода. Да няма безпорядък, нали разбираш.
— Не мога да не отбележа — продължи Ридкъли, — че Деканът се опитва да потули в ъгъла бойна брадва.
Зад Професора по Неопределени изследвания се чу мелодичен звън.
— Това май е трион, нали? Още някой донесъл ли си е сечиво? Ясно. Ще проявите ли любезността да ми обясните що за глупости вършите?
— Е, ти изобщо не можеш да си представиш какво ставаше тогава — смънка Деканът, който отбягваше да го погледне в очите. — В онези дни човек не смееше да си обърне гърба и за пет минутки. Чуваш тупуркането на проклетите крачета и…
Ридкъли вече не го слушаше. Обгърна с ръка костеливите рамене на Ринсуинд и го поведе към голямото фоайе.
— Я да си поприказваме с теб. Както чувам, не си много способен в магиите.
— Вярно е.
— И не си взел нито един изпит?
— Боя се, че е истина.
— Но всички те наричат магьосника Ринсуинд, а?
Ринсуинд се загледа в краката си.
— Ами аз поработих тук, бях нещо като помощник на Библиотекаря… пък и разни други неща вършех…
— Нека все пак уточним — никога не си придобивал правото да се наричаш магьосник, нали?
— Формално не, но…
— Разбирам. Значи имаме сериозен проблем.
— Нося ей тая шапка с надпис „Магесник“ на нея — с надежда подсказа Ринсуинд.
— Уви, не е от значение. Хм… Неприятно затруднение. Сега да те питам друго — колко дълго можеш да издържиш без въздух?
— Не знам. Една-две минути. Толкова ли е важно?
— Ами има връзка с приковаването към някоя от опорите на Бронзовия мост — с главата надолу, между другото — за период от два прилива, както и с последващото обезглавяване. Съжалявам, но това е предвиденото в закона наказание за хора, неоснователно представящи се за магьосници. Какво да се прави…
— О, не!
— Няма друга възможност. Иначе направо ще газим до кръста в море от хора, които без никакво право носят островърхи шапки. Много жалко. Нищо не мога да направя. С вързани ръце съм. Законът допуска да станеш магьосник, като или завършиш Университета, или извършиш велики дела за напредъка на магията. Както изглежда…
— Защо не ме върнете на моето островче? Толкова ми харесваше там! Беше скучно! Ридкъли печално поклати глава.
— Няма как. Нарушението е извършвано в продължение на много години. Щом не си завършил Университета или не си — Архиканцлерът заговори по-натъртено — извършил велики дела за напредъка на магията, налага се да заръчаме на портиерите8 да намерят въже и…
— Аз, такова… Изглежда спасих света два-три пъти. Не се ли брои?
— Някой от Университета видя ли те да го правиш?
— Не ми се вярва. — Ридкъли поклати глава.
— Значи не е достатъчно. Жалко, защото ако бе извършил велики дела за напредъка на магията, бих ти позволил да имаш и шапката, и онова, върху което я носиш.
Ринсуинд се оклюма. Архиканцлерът въздъхна и опита за последен път.
— И тъй, щом не си издържал успешно изпитите си и не си ИЗВЪРШИЛ ВЕЛИКИ ДЕЛА ЗА НАПРЕДЪКА НА МАГИЯТА…
— А-а… Не може ли поне да се опитам да извърша велики дела? — плахо попита Ринсуинд.
Имаше изражението на човек, комуто е добре известно, че светлината в края на тунела е от фаровете на връхлитащия насреща влак.
— Нима искаш? Хм… Е, това се казва подходящо хрумване — похвали го Архиканцлерът.
— А що за дела могат да се нарекат „велики“?
— О, обикновено от теб би се очаквало да… например да потеглиш в търсене на ключа към важна тайна или да откриеш отговора на древен, но все още мъчителен въпрос… Ей, по дяволите, каква е тази гадост с многото крачета?
Ринсуинд дори не си направи труда да погледне. Лицето на Ридкъли, озърнал се през рамо, му стигаше.
— Аз май знам…
Магията не е като математиката. Подобно на целия Свят на Диска тя се подчинява на здравия разум, но не и на логиката. И по нищо не прилича на готвенето, да речем. Кексът си е кекс. Смесете правилно съставките, спазвайки точно съотношението им, опечете ги на най-подходящата температура… и се случва един кекс. Телешкото задушено с ориз няма нужда от намесата на лунни лъчи, за да е вкусно. И за майсторски приготвеното суфле не е необходима непременно ръката на девица.
Все пак хората, засегнати от заразата на любопитството, често си задават въпроса има ли изобщо правила в магията. Известни са повече от петстотин заклинания, за да си осигуриш любовта на точно определен човек. Простират се от чудати занимания с папратово семе в полунощ до много неприятни манипулации с рог от носорог в който и да е час… е, може би не веднага след хранене. Дали е възможно (упорстват любопитковците) анализът на тези заклинания да разкрие някакъв мъничък, но могъщ общ знаменател, някакво метазаклинание, простичко късо уравненийце, чрез което желаната цел да бъде постигната по-лесно? Пък и на носорозите би им олекнало.
За да отговори на тези въпроси, бе построен Хексът, макар и Пондър Стибънс да изпитваше неловкост, когато изричаше думата „построен“ в който и да е възможен неин смисъл. Вярно, той и неколцина подбрани студенти бяха сглобили нещото, нямаше съмнение, но… ами… често му се струваше, че някои допълнителни части си се появяват ей така, самички.
Например беше уверен, че никой не е проектирал Генератора на лунните фази, но той се мъдреше някъде там и беше съществена и важна част. Все пак те бяха вградили Часовника за нереалното време, обаче никой си нямаше и представа как работи.
Пондър вече подозираше, че се е натъкнал на поредния случай на самотворяща се причинност. Този риск никога не е за пренебрегване в място като Невидимия университет, където действителността е изопната до прозрачност и през нея подухват множество особени ветрове. Ако беше така, значи всъщност нищо не проектираха. Просто обличаха с материални дрешки вече съществуваща идея, придаваха плът на сянка, напираща устремно към битието.
Обясняваше надълго и нашироко на колегите си, че Хексът не мисли. Набиваше им в главите колко е очевидно това. Част от творението бяха часовникови механизми. Друга — много голяма — част се състоеше от мравешка ферма (интерфейсът, в който дребните буболечки щъкаха нагоре-надолу по малък механизъм и завъртаха извънредно важно зъбно колело, беше истински шедьовър според Стибънс). Най-съществени обаче бяха сложно контролираните поточета от мравки по лабиринт от стъклени тръбички.
Но много други детайли като че се натрупваха сами, например аквариумът и вятърните камбанки, които се оказаха незаменими. Едно мишле си направи уютна дупка насред Хекса и му позволиха да стане детайл, защото машината се повреждаше всеки път, когато го извадеха. Нищо в тази джунгла от измишльотини не би могло да мисли, освен в много ограничен смисъл — за бучка сирене или захар. И все пак… Посред нощ, когато Хексът работеше усилено, тръбичките шумоляха от тичащи мравки, разни неща подрънкваха без никаква очевидна причина, а аквариумът се спускаше на подвижната си поставка, за да има операторът някакво развлечение през мудно точещите се часове… Тогава човек би могъл да поумува що е то мозък и
